Жега в Мадрид

В Максимус беше приятно хладно. Дона отбеляза доволна, че имаше малко посетители и любимата й маса в левия ъгъл беше свободна.

— Една кока-кола лайт, моля — каза тя на момичето с таблата, което веднага се изправи пред нея. — Парче тортия със салата и бутилка минерална вода.

Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи. „Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, видях пръстчетата на краката си!… Какво лй беше това? Регресия в минал век?… Или просто настоящ момент на лудост?“

Телефонът в ръката й иззвъня и тя го вдигна с отмалялата си ръка.

— Здравей, момиче! — звънна в слушалката познат женски глас. — Помниш ли Мяо Син от влака за Торехон?

— Пчеличката Мая! — извика неволно Дона и усети, че се изчервява. — Извинявай! Така те нарекох тогава.

— Чудесно си го измислила! Имаш око за детайлите!… Но я ми кажи: как си днес?

— Защо точно днес?

— А, не знам! Ти ще ми кажеш! Аз просто усетих, че имаш нещо да ми съобщиш и се обаждам.

— Ами… Днес заплаках! За първи път от много години.

— Ей, че хубаво! Да знаеш само как се радвам, когато някой плаче така!… А защо плака?

— Защо ли?… Бях бебе, а след това… Не мога да ти го опиша, Мяо Син!

— Ето това е!

Гласът в слушалката замлъкна за момент, след това отсече:

— Ето защо е трябвало да ти се обадя! Ти ще го опишеш!… Имаш ли химикал в чантата?

— Д-да, имам — изпелтечи объркано Дона. — Но нямам на какво да пиша!

— Как да нямаш!… Имаш тефтерче с адреси, вестник, книга, салфетки на масата! Ако е необходимо, ще използваш покривките или плота на бара!

— Не зная какво…

— Започваш от това, което знаеш!… Хайде сега, чао, че се качвам на корабчето!

— Какво корабче? — зяпна Дона.

— Как какво? Това на Сена!

Ситното бип-бип в слушалката показа, че разговорът е приключил.

— Аз сънувам! — поклати глава Дона, но бръкна послушно в чантата, извади от нея черното кожено тефтерче и го отвори пред себе си. Две сълзи увиснаха на миглите като капчици роса, а черният писец закриволичи по празния лист:

И толкоз болки тръгнаха от мен
Да търси всяка свойта билка.
Но всяка друга билка е намерила
И всяка се завръща в мен с надежда,
Че точно тая билка ти е нужна.
И вече в мен е пълно с билки, мамо,
Но от това не стават билките по-малко…

(Донка Калчева)

— Заповядайте!

Момичето сложи пред нея вдигащия пара омлет и чашите с вода и кока-кола и се усмихна с мила, неслужебна усмивка.

— Благодаря — отговори машинално Дона, без да вдига очи от листа. „Аз наистина сънувам! Или съм болна… Или луда!… Но каквото и да е това, дано никога да не оздравея!“

Протегна ръка, взе парчето тортия и го захапа като ябълка, без да обръща внимание на приборите. След броени минути чинията и чашите пред нея бяха празни. Избърса пръстите си със салфетката, облегна се назад, въздъхна и притвори очи. Две нови сълзи се подадоха от ъглите на клепачите, но една невидима мазолеста лапа лекичко ги избърса. Дона отвори очи, сведе глава над тефтерчето и обърна нова, чиста страница:

Знам, че треперя. Недей ми придиря.
Ще спра.
Аз те намерих. В най-светлата диря.
От път.
Знам, че частен е случая.
По изключение.
И по ред.
Сякаш тръгнали на приключения.
А пък то — на гурбет.

(Донка Калчева)

Телефонът иззвъня отново и тя трескаво го грабна:

— Мяо Син, аз…

— Остави сега сина си! — прекъсна я гласът на Велика. — Ами вземи, та си ела в къщи! Че баницата е готова, а пък довечера ще дойдат едни испанци!

— Какви испанци? — преглътна Дона и се ощипа по бузата. Време й беше да се събуди!

— Приятели някакви на бабата, дето я гледа Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те — да помогнат!… Как й се карах, ако знаеш! „Ти луда ли си? — викам й. — Вършат ли се такива неща, без да си питала жената?“

— Станалото, станало! — успокои я Дона. — Нека заповядат! Една лудост в повече днес няма да ми натежи!

Пета част

I. Делян

Бай Димо вдигна чашата, пълна догоре с ледена Mahou и се усмихна широко над отрупаната с чинии масичка:

— Хайде, наздраве, моето момче!

— Наздраве, бай Димо!

Делян отпи от бирата и набоде на вилицата вдигащата пара наденичка.

— Защо настояваше да дойдем тук, в кафето на гарата? — попита той. — В Мадрид има толкова хубави заведения!

— Тук исках да те почерпя аз! — врътна глава мъжът срещу него. — Тук, на „Аточа“, дето за пръв път в живота си щех да падна от глад! И то заради моя… Нема значение!

Бай Димо махна снизходително с ръка и продължи:

— И дето ти, чуждия и незнайния, ме усети и пожали!… Такива вкусни манджи като тогавашните нивга не бех ял!