Жега в Мадрид

Дона излезе от изхода на метро Colombia и примижа на яркото слънце. Още нямаше дванадесет, а големият електронен термометър на тротоара показваше 33°С. „Няма да го изчакам да стигне до четиридесет“, забърза тя по улицата. Вземам книгата от момчетата и обратно вкъщи, в леглото. Както вчера… Но преди това — обичайната „екскурзия“ из Латинска Америка. Първо: площад „Доминиканска република“. Така… Сега нагоре по улицата. От светофара — надясно по „Пуерто Рико“. Стигнахме и „Никарагуа“. Чудесно! Сега обаче — по десния тротоар, под акациите, под сянката им ще стигнем до крайната ни цел — храма. Интересно защо ли е така: уж сме в Мадрид, в квартал, табелосан в латино, църквата там — гръцка, а всички наоколо разговарят на български?

Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично: „Съвземи се, Доне! Ще те види някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли… ясно е какво! Не, че ще бъде много далеч от истината!“

— За четири месеца купуваш замък, бе, човек! — каза провлачен мъжки глас.

Двама мъже я подминаха, забързани напред, следвани от натрапчивия мирис на скъп афтършейв. Единият от тях, по-възрастен, с четвъртито плешиво теме над едрия гръб, крачеше широко, без да се обръща. Другият, висок и слаб, почти момче още, подтичваше на лека дистанция след него, като въртеше неспокойно къдравата си като на агънце глава. Погледът на младока се плъзна жадно по нежната фигурка и краката му забавиха ход, но миг след това той се обърна напред и отново ускори крачка.

— Ох, не знам! — изохка едната от жените, които се разминаха с нея, хванати под ръка. — Опитвам и с добро, и с лошо!… Вчера й звъня в един след полунощ и чувам една дандания, един кикот! Викам й: „Стегни се момиче! Колкото пъти ти се обадя, те намирам или на огледалото в тоалетната, или в дискотеката!“ А тя се захласва от смях: „Сега, мамо, съм в тоалетната на дискотеката!“

— Страшна работа! — поклати глава другата. — Те там се гледат сами, ние тук се ядосваме с чужди… Аз тази година на два пъти квартира сменям и сега пак търся за другия месец!…

Пред входа на гръцката православна църква „Свети Свети Андрей и Димитър“ беше оживено, както всяка неделя преди обяд, въпреки голямата жега. От двете страни на широкия вход, през който непрекъснато влизаха и излизаха хора, бяха поставени две метални стойки с наредени по тях български вестници и списания. Е, бяха от преди няколко дни, но това нямаше голямо значение тук. Дона взе един брой на вестник „Нова дума“, единственият, който се издаваше в Мадрид и се усмихна на момчето, което стоеше до стойката и търпеливо я изчакваше:

— Имам поръчка за една книга от книгопощата на вашия вестник. „Сърцето на природата“ от Петър Дънов.

— Да, да — засуети се момчето. — В редакцията ми казаха. Ето, отделил съм я тук специално за вас. Последна бройка е.

— И аз дойдох специално за нея. „В противен случай не бих тръгнала в жегата.“

— Заповядайте.

Чипоносо момиче с бяла платнена шапка с козирка сложи в ръката й малко цветно картонче. „Меридент“, прочете машинално Дона. Д-р Мери Закарян. „Всички видове стоматологични услуги.“ Прибра визитката в джоба си, макар че познаваше добре Мери и имаше номера на клиниката й в телефона си. „Скоро не ме е болял зъб. И затова все не намирам време да й звънна, да я чуя как е. Но утре, ако ми опре яйцето, както казва Велика, веднага ще намеря и време, и желание!“

Входът на малката, иззидана с оранжеви тухли църква, беше отворен и от него я лъхна тежкият, упойващ мирис на топен парафин и тамян. Неделната служба не беше завършила и от вътре се чуваха мелодичните напеви на свещеническия тенор.

Дона влезе в малкото помещение, повлечена от потока хора, застана нерешително на края на опашката за восъчни свещички и веднага усети как челото и гърдите й се покриват със ситни капчици пот. Горещината и задухът тук, вътре, бяха нетърпими. „Ще издържиш — заповяда си тя и направи крачка напред с омекналите си крака. — Щом си дошла до тук, ще запалиш свещичка пред иконата на Богородица!“

— Отче наш! — припя от амвона глас на руски език. — Ти, който си на небесата…

След малко гласът спря и почна друг, на напевния гръцки език.

Дона застана чинно зад единия от големите кръгли свещници, пълни с пясък, в които бяха забодени запалените свещички, изкривени от топлината. Погледът й се плъзна по гърбовете и главите на хората, застанали пред дървените пейки от двете страни на тясната пътека и се спря върху иконата на Богородица с младенеца, която я гледаше тъжно отсреща.