Жега в Мадрид

Протегна вилицата си към препълнената чиния, набоде една от уханните наденички и с видимо удоволствие отхапа половината.

— Хапвай, хапвай! — побутна той чинията към младежа. — Ето тук още и руска салата, и маслинки, и чушлета, и картофки!… От сичко, дето имаше на тезгяха, посочих на момчето да турне в чиниите, да си не тръгнеш гладен!

Младежът огледа със задоволство свежото, гладко избръснато лице и живите очи под прошарените вежди. Това ли беше същият онзи мъж, който трепереше на ескалатора! „Ето го вече с първата спечелена тук заплата. А щом са платили еднакво и на двамата с Хари, значи, че се е представил чудесно!“

— Кажи ми, Бай Димо — облегна се назад той и отпи от чашата си, — какво ти направи най-силно впечатление през този първи месец тук, в Испания?

— Какво ли?

Мъжът глътна остатъка от наденичката и също отпи няколко големи глътки от халбата:

— Много неща! Но най-напред жегата! Голема жега, големо нещо!

— Горещичко е тук!… Особено в началото! Аз дойдох през февруари и първите месеци пак ми пареше под краката!

— Много ми хареса и как пътуват тук с рейсовете и влаковете!

— Общественият транспорт в Мадрид е много добре уреден — съгласи се младежът. — А абонаментните карти са голямо удобство.

— То туй е верно! — врътна глава мъжът. — Но аз друго искам да кажа! Че като гледам испанците как чекат един зад друг на опашка, па как се качват само от предните врати, па как поздравяват шофьора, па той как им се усмихва…

Бай Димо се разсмя с глас, отпи с наслада от потната халба и избърса устните си с хартиена салфетка.

— И се сещам — продължи ухилен той — как ний след пазар чекаме рейса от Враца за село. Той като спре, па ний като се юрнем! Секи се бута да влезе и вика: „Ти що се блъскаш, бе?“ Пък кога влезне вътре, се тупне отпред, до вратите, а назад рейса — празен, празничък!… Имаме си една кондукторка, Перулина. Тя, горката, се съдира да вика по нас: „Вървете назад, бе, какво чекате тука? Банбони ли да ви раздавам?“

Делян се разсмя така, че немирният, неподстригван скоро кичур падна на очите му. Той го отметна нетърпеливо с пръсти и отново впери поглед в ухиленото лице срещу него.

— Миналата неделя тука — продължи бай Димо — тръгнах с рейса от Гуадалахара за Мадрид. Мислех да ида до нашата, тъй де, до гръцката църква. Седнах на седалката и извадих картата на метрото да погледна, че още не мога много, много да се оправям. Ходили бехме веднъж с Ламбо с ренфето, но с рейс — никога. Та отворих си аз картата и се замислих за моите хора в България. Отплеснах се в своите си кахъри и хич и не се сещах да турна картата обратно в портмонето. По едно време една нежна женска ръчичка ме побутна лекичко. Сепнах се аз и гледам — девойчето, което седеше до мен, сочи картата, усмихва ми се и нещо ме пита на испански. Загрижило се, милото, дали немам нужда от помощ… Ама ти хич и не посегаш към чиниите! Хапвай де!

— Нали слушам!

— Пак си слушай! Не ядеш с ушите си, я!

Делян се подсмихна и протегна вилицата към наденичките:

— Какво стана след това? Да не се загуби в метрото?

— Загубих си ума! — врътна глава мъжът. — Притесних се като ученик, дето са го дигнали на дъската, пък той учебник не е пипал! И малкото думи, де знаех на испански, отидоха, та се не видеха! Само посочих на картата спирката Коломбия. Девойчето, горкото, като ме виде, че бъкел не зная от езика й, слезна с мене от рейса на Авенида Америка, вкара ме в метрото, заведе ме на опашката да си зема билет, накрая ме свали на перона на девятката и докато не се качих във вагончето, не миряса. Чак когато стигнах църквата, се сетих, че имам абоно за целия месец и не требваше да си купувам билет!

— Добре, че не си купил нова карта за месеца!

— Смееш ми се ти, ама аз се бех ошашавил целия! Къде ти у нас такива обноски!

— Е, тука възрастните са на почит! — вметна дяволито Делян.

— Възрастен викаш, а? — засмя се незлобиво мъжът. — Че да не съм млад, я! Сега на Димитровден петдесет и девет ще сторя… С моята баба Живка вече тридесет и пет години, как се водим!

— Защо й викаш така? — смъмри го младежът. — На теб тя е съпруга, а не баба!

Лицето на мъжа изведнъж стана сериозно и възрастно:

— Да знаеш само колко си прав, момчето ми! Откак се родиха внуците, тя, горката, стана баба на сички ни: и на тех, и на щерките, и на зетьовете. Че и аз тъй зех да й викам накрая… Ама тя самичка си е крива! Като е рекла: внученцата това, дечицата — онова, денем и нощем тех мисли и за тех говори! Да има начин, хлебеца ще им дъвчи и в устенцата ще им го слага! Комшиите, па и целото село и те са тъй!

Бай Димо врътна заканително с глава, отпи от халбата и изтри устата си със салфетката:

— Е, затуй ми се ще да поработя некой друг месец тук, в Испания! Да сбера некой сентим и да я доведа тук, да види баби що се викат!

— Че тука баби има ли? — засмя се младежът. — Възрастни госпожи — да, но баби!