Жега в Мадрид

— При теб съм дошла, Божия майко — прошепна беззвучно Дона и се подпря на дървената облегалка пред нея. — Да ти се помоля, макар че не са ме учили как и да поискам съвет от тебе… Да ми кажеш, ако можеш: какво би направила ти, святата и безгрешната, на моето място? Ако твоето желано и обично чедо не беше отишло на кръста, а беше разпънало на него теб?… И ако всеки ден забиваше нови пирони в сърцето ти?… И каква майка съм аз, щом сега стоя тук и си скубя косите, че не мога да върна времето назад поне с месец? Защото само аз и ти знаем колко много искам да изпратя на кръста другото, неканеното!

Хората, насядали на пейките отпред, станаха всички, сякаш подчинени на негласна команда, наведоха глави и започнаха мълчаливо да се кръстят. Жената пред нея, покрила главата си с тънък прозрачен шал, се закланя напред — назад като кукла, навита на пружина, без да обръща внимание на жегата и хората около себе си.

Дона плъзна поглед надясно и срещна очите на Исус Христос, който я гледаше от голямата икона от другата страна на олтара.

— И на Теб искам да се помоля — впи пръсти тя в дървото. — Не за по-хубава работа… Не ми тежи да чистя дома на старата жена и да я къпя, щом така си решил. След като цял живот е израждала и къпала бебета, сега й се полага някой да й върне грижите!… Не Ти се моля и за пари! Не, макар че родната ми майка плаче по телефона, че хората в чужбина пари са направили, а аз…

Думите загорчаха на гърлото й като пелин и стомахът й се сви и запари, но тя не откъсна поглед от иконата:

— Не Те моля да ми вземеш болките, Боже! Само едно искам днес: върни ми сълзите! Че аз от години завиждам на тези, които плачат! Защото те са изворче, което блика, а аз съм пресъхнал кладенец! И защото аз, прости ми, Боже, вече и родния си син не обичам, както преди!…

Хората пред нея седнаха, отново подчинени на негласната команда и дървените пейки изскърцаха под тежестта на потните, сгорещени тела. Дона остана права, впила пръсти в дървената облегалка, вперила сухите си, зачервени очи в безстрастното лице на иконата. Нямаше отговор… Тук нямаше кой да й отговори!

— Царят е гол! — извика нещо дълбоко в нея. — Съвсем гол!… Крачи между нас по мръсните тротоари и рита с босите си крака празни бирени кутии! А ние, слепците, си мислим, че звънтят златните му доспехи!

— Извинете ме, моля!

Високата, симпатична жена на средна възраст, която й беше продала свещичките, се мушна пред нея, почисти със сръчни, обиграни жестове свещниците и пусна парченцата восък в една кофичка, поставена на пода, в основата на свещника. Дона срещна очите й зад дебелите стъкла на очилата. Спокойни и бистри, те сякаш не отразяваха светлините в храма, а грееха с някаква своя, вътрешна светлина!

Прозрението дойде внезапно, като морска буря, заля я през главата със солена вода и я обърна с краката нагоре. Царят беше тук! Тук, сред всичките тези хора, светъл като слънцето и добър като земята! Но някои Му строяха в себе си дворец, други Му събираха на две — на три колиба, трети Му предлагаха бунище. А мнозина идваха като нея на театър и не Му носеха нищо, само просеха милостта Му…

— Ето водичка! — чу се глас от брега. — Напръскайте й лицето!

Вълната стихна и обгърна тялото й като гальовна, ласкава прегръдка. Дона потъна цялата в нея, мъничка и пухкава като младенеца от иконата. Кръстът се изгуби някъде зад тях, разбрал че е ненужен. Но дори и да се появеше отново, ръцете, които я носеха незнайно къде, нямаше да му я отстъпят!

— Сложете я тук, на пейката, на сенчица… Да повикаме ли линейка?

— Нет, не надо! Всё в порядке!

Ръцете се протегнаха, сложиха я да седне и внимателно подпряха главата й на облегалката.

Дона повдигна с мъка клепачи и впери очи в мъжкото лице, надвесено над нея. Високо, изпъкнало чело, извити руси вежди, големи, светли очи, които потънаха в нейните. Едра, мазолеста ръка, с изпъкнали по нея вени, докосна очите й леко, като птиче крило и отметна назад тъмните, влажни кичури, залепнали по тях. След това най-неочаквано скулестото, загоряло лице се надвеси над нейното, а пълните устни се свиха и духнаха на челото.

Тогава Дона заплака. Тихо, кротко, без страх, без гняв. „Не се срамувай — каза й ръката и започна да бърше сълзите й. — Да се плаче е хубаво! Вие, хората, не сте пресъхнали кладенци, а чешмички! Красиви чешмички с фини, резбовани кранчета. Понякога някоя невнимателна ръка пренатяга кранчето и чешмичката, естествено, спира. Тогава просто трябва да се повика друга ръка, която да го завърти в обратната посока. Към водата.“

— Добре ли си?

Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я гледаше загрижено, седнал на пейката от лявата й страна. Изправен пред нея, с дамската й чанта в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.

Дона избърса с ръка мокрите си бузи, усмихна се виновно на младежите и се обърна към светлоокия исполин, седнал от другата й страна.

— Hola! — изтърси тя смутено.

— А я — Олег! — усмихна се широко мъжът, без да откъсне очи от нейните. — Значит, познакомились!