Жега в Мадрид

— Не, не е. Но е широко отворен пътя на първите братовчеди. Коци отвори куфарчето, извади голям лист, прилежно прибран в прозрачно фолио и го подаде мълчаливо на Диана.

— Кога пристигна? — попита тихо тя.

— Днес сутринта. До края на другата седмица…

Погледна часовника си, допи на един дъх остатъка от Загорката и се надигна от стола.

— Ще прескоча да прибера Милена от детската градина и след това ще минем да ви вземем.

Останали сами, двете приятелки се загледаха мълчаливо. Мара едва сега забеляза тъмните кръгове под очите на Диана и дъговидните бръчици, оградили изпръхналите й устни. Милата, добричка Дидка! Тя също се беше пекла на жив огън през последните дни! И както винаги, беше стаила всичко дълбоко в себе си, за да не тежи на никого с проблемите си!

— Заминавате за Охайо, нали? Постъпвате във фирмата, където работят Цветелина и Александър.

Диана кимна мълчаливо.

— Изпратили сте последната си съвместна програма, над която работехте в къщи. Не се учудвам, че веднага ви назначават!

— Коци не издържа повече тук! Да бъде момче за всичко, а идеите му…

— Да бъдат присвоявани от безидейни глави! Но защо, защо не си ми казала нищо досега?

— Ти беше толкова заета покрай проблемите на Делян и болестта на Роско! Не исках да те притеснявам и аз!

— А ти кога ще разбереш, че най-много ме притесняваш, когато не искаш да ме притесняваш!

Мара видя как листа трепери в ръцете й и изпита непреодолимото желание да си издърпа и двете уши. „Тези мои глупави пристъпи но ревност!“ Въздъхна безшумно, изправи глава и се усмихна широко:

— Всъщност, това е чудесна новина, нали? Най-накрая ще можете да работите това, за което до сега само си мечтаехте!

— Да — опита се Диана да отговори на усмивката. — От години не съм виждала очите на Коци такива.

— А баща му сигурно подскача до тавана! А с него и целият квартал!

Диана прибра грижливо листа в чантата си и я погледна кротко:

— Бащата на Коци е болен, Маре! Карцином на панкреаса… Неоперируем.

— Не! — изкриви уста Мара и клюмна на стола. — Не, не той! Не сега!

— Моля те! — сграбчи Диана ръката й. — Коци не знае нищо!

Мара кимна трескаво с глава и забучи нос в чашата с топлата вече, блудкава тъмна течност.

— Донеси ми чаша вода, моля те! — изтракаха зъбите й на стъклото.

Диана бръкна в чантата си, извади една половинлитрова пластмасова бутилка, пълна с вода, пъхна я в ръцете й и скочи от стола. Изтича до бара и след минута притича обратно с две големи чаши, пълни с вода и лед.

— Извинявай, Маре!

Мара изля невъзмутимо бутилката вода на главата си и прекара пръсти по мокрите кичури. След това се изтръска като куче, излязло от басейна, вдигна чашата с вода, изпи я на един дъх, изсипа бучките лед в шепите си и разтри енергично шията и раменете.

— Ти извинявай! Нервите ми не издържаха!… Такава седмица имах, че…

Диана протегна ръце през масичката и помилва студените й мокри длани:

— Не исках да ти го казвам! Отново ти стоварих проблемите си. Като „добричка“ приятелка те превърнах в кошче за душевни отпадъци и те напълних догоре!

Мара поклати отрицателно глава и помилва горещите, треперещи пръсти с полустопените бучки лед:

— Не сме добрички! Просто сме истински! А истинският приятел е какво?

— Машина — изкриви Диана устни в усмивка. — За рециклиране на душевни отпадъци.

— Сега преработваме — отвори Мара чантичката си, — и произвеждаме… какво беше?

— Кърпички. От бяла хартия. С нарисувани по нея мечета. Бършем сълзите.

— Точно така!

Мара извади син пакет влажни бебешки кърпички и подаде едната:

— Бършем сълзите и сополите и ставаме чисти и свежи…

— … като бебешки дупета.

— И на двете ни става по-леко!

Двете момичета въздъхнаха тежко и изтриха лицата си с влажните кърпички.

— Какво ще правите сега? — попита Мара след кратко мълчание.

— Сега!… Стягаме багажа.

— Баща му… Точно той свали куфарите от тавана. И ме закле в детето да мълча! И когато тръгнем, да не се обръщам, дори да зная, че той пази зад нас на четири крака…

— Да не си се къпала във фонтанчето? — изникна зад тях Коци с цетето в ръце.

— Тъкмо й казвах — усмихна му се Диана — че близнаците са луди от радост!

— Че малко ли е това! — усмихна се и Мара. — Да си имат тяхна, родна братовчедка в детската градина!

— Ако успее да издържи теста за интелигентност!

Коци сложи детето на коленете на Диана и се отпусна тежко на стола.

— Довечера те искам у нас! — обърна се той към Мара, като бършеше челото си с ръка. — Оставяме Милена при баба и дядо и ви чакаме. Обадих се и на другите!

Мара отвори уста, за да възрази.

— Утре е празничен ден, ще си починеш! — отсече той и намигна на Диана. — А ако се налееш до козирката, ще те оставим да реанимираш под лозницата, на въздух!

— Не в Охайо, а на луната да отидеш, пак ще си останеш същият!

— Божа работа! — ухили се Коци. — Както казваше баба ми: „Агне се родило, коч умира.“… Нали съм си зодия „овен“!

— Ще те чакаме — погледнаха я умилително кестенявите очи над главата на детето.

— Ще дойда. Непременно!

III. Дона