Жега в Мадрид

Делян протегна ръка, смачка допушената цигара в големия кафяв пепелник, пълен с пресни угарки и премести телефона в другата си ръка.

— Не мога да го приема, майко… Струва ми се, че ако почукам на вратата на стаята му, той ще отвори!

— Смъртта е като първия сняг, сине — погали го алтовият глас от слушалката. — А той винаги ни сварва неподготвени. Дори когато падне навръх Коледа.

— Чувствам се някак… празен. Празен и виновен, че седя и пия бира и всичко е както преди. Все едно него изобщо не го е имало!

— С всички е така, момчето ми. Когато почина баба ти, аз си казах: „Не, не е възможно слънцето да изгрее, а моята майчица да я няма!“ Но от тогава изминаха повече от тридесет години, а изгреви още има. И ще има и след нас.

— Какъв е тогава смисълът? Защо съм се родил на този свят, след като съм обречен да умра? И след като светът е бил преди и ще остане непроменен и след мен?

— Смисълът ли?… Него всеки го търси сам, сине. И може в това да е целият смисъл: всеки сам да си го открие.

— Ти открила ли си го?

— Аз ли?… Да. За мен истинският смисъл на живота е в смъртта.

— Как е възможно това?

— Възможно е. Аз като педиатър съм тук в името на навременната смърт. Бабата да бъде изпратена до гроба от внука, а майката да бъде погребана от детето. С обратното така и не можах да свикна. И няма да престана да се боря.

Гласът в слушалката замълча за миг, след това продължи:

— Мара знае ли?

— Не съм звънял в тях, майко. Не искам да ги притеснявам толкова късно през нощта.

— Ако наистина смяташ, че вече е късно да я безпокоиш, значи е още рано да я викаш при себе си.

Делян погледна колебливо големия стенен часовник. Стрелките сочеха 3:20.

— Лека нощ, майко! Извинявай за късното обаждане и… благодаря! А на Мара ще изпратя съобщение.

— Изпрати й, щом така предпочиташ. А на теб „добро утро“! Слънцето при нас скоро ще изгрее.

— Да, наистина… Все забравям за часовата разлика.

Набра текста на краткото съобщение, остави телефона на масичката, вдигна изтръпналите си ръце и разтри енергично горещите пулсиращи слепоочия. Къде ли бяха сега Калоян и Вальо? В полицията? В моргата?

Телефонът бръмна като оса и той подскочи като ужилен.

— Добро утро, миличко! — изчурулика Мара, свежо и бодро като чучулига. — Какво искаш да ме питаш в такива ранни зори?

— Едно единствено нещо — преглътна Делян. — Искаш ли да бъдеш моя съпруга? За в радост и тъга, за в добро и зло? Докато смъртта ни раздели?

— Да, искам! — отговори уверено Мара. — А ти искаш ли да бъдеш мой съпруг? За в добро и зло, докато… животът е в нас и ние в него? Думата смърт не ми харесва!

— Да, искам! — отекна гласът му в празния, задимен хол — Ако знаеш само колко го искам! Особено сега, в този миг!

— Сега, в този миг се разменят халките — засмя се тихичко Мара. — И младоженецът целува булката. А тя него — двойно повече. И веднага след това го смъмря, че пак е пушил!

— Не! Цигарите отпадат от сценария!

— Дали да не се хвана на бас с младоженеца? Че той и преди е казвал подобни галещи слуха думички!

— Преди не е бил младоженец! — възпротиви се Делян. — И… тогава не е разбирал колко силно обича тялото си! И как му се иска да го чапази колкото може по-дълго!

II. Мара

Мара огледа чистите покривки на масичките, пъстрите чадъри над тях и миниатюрното шадраванче отстрани.

— Приятно е тук, Дидке. Така, на открито, край водичката… Не съм идвала преди в това заведение.

— Понякога, след като взема Милена от детската градина, двечките чакаме тук тати.

Диана отпи жадно от ледената кока-кола и впери поглед в лицето на приятелката си.

— Толкова си отслабнала за една седмица! Сигурно от притеснение за Росен не си хапнала нищо!

— Почти нищо — усмихна се виновно Мара.

— Той вече е добре, нали?

— Ще се оправи напълно. Изследванията му са чудесни, всичко вече е в нормата!

— Значи скоро ще го изпишат!

— Е, не. Ще го подържат още десетина дни. Тъкмо компютърът ще си почине от него!

— Като каза „компютър“, ме подсети — засмя се Диана. — Днес сутринта говорихме с Цветелина, Александър и близнаците.

— Как са те в Охайо?

— Сега ще ти разкажа! Ти само слушай!

Мара я погледна с любопитство. Очите на винаги сдържаната й приятелка сега светеха дяволито над трапчинките на порозовелите бузи. Какво ли искаше да й каже?

— Тръгват нашите братовчеди — започна весело Диана — да записват близнаците в детската градина. Носят пълна папка с документи, от свидетелствата за раждане на родителите до договорите с фирмата, в която работят. Влизат те в кабинета на дежурния учител и виждат една възрастна госпожа, облечена като пластмасова манекенка и точно толкова гостоприемна. „Така и така, ние сме тези и тези, работим там и там“, обяснява всичко подробно Цветелина и подава папката с документи. Госпожата обаче не благоволява дори да я отвори. Само оглежда и четиримата от глава до пети и с видимо удоволствие им заявява, че нямат свободни места. Това обаче не може да е истина, защото детската градина е спонсорирана от фирмата, в която работят и децата на всички техни служители се приемат безотказно!

— Не разбирам. В този отказ няма никаква логика.