Жега в Мадрид

Делян лежеше в леглото, отпуснал уморения си гръб на топлия омачкан чаршаф. Загорелите му ръце, мушнати под възглавницата, напразно търсеха по-хладно местенце. Шумът от пуснатия душ, който обикновено галеше слуха му подобно на плясъка на водите на реката, тази вечер го дразнеше като песъчинка в обувката. Чакаше върналият се от път Калоян да излезе от банята, за да проведат неприятния разговор, който за жалост не търпеше отлагане. „Очертава ми се хубава петъчна вечер, изпъшка младежът. Чудесен край на една чудесна седмица!“

Шумът от течащата вода внезапно спря. Делян скочи и грабна пакета цигари от рафта на етажерката. „Водата спря, приятелю — кимна той на огледалото на стената. — Излизай, преди да е потекло уискито.“

На вратата внезапно се почука, силно и отривисто.

— Можеш ли да дойдеш в хола? — чу се гласът на Калоян, нисък и дрезгав като на уморено куче. — Трябва да поговорим.

— Наздраве!

Мъжът вдигна ниската ръбеста чаша с надпис „Grant’s“, изпи я на един дъх и отново покри кубчетата в нея с кехлибарената течност от бутилката. Въздъхна уморено, запали една от вечните си хавански пури и бавно и мълчаливо запуши. Няколко минути в големия салон се чуваше само жуженето на пуснатия с пълни обороти голям вентилатор и нервната разправия на съседите от горния етаж.

— Аз исках да поговорим. Наруши мълчанието Делян.

— За какво?

— За Чавдар. Имаме проблем с него.

— Знам — махна нехайно с ръка мъжът. — Алваро ми разказа за изпълненията ви на строежа. Доколкото разбрах, твоят Олег го е награбил и провесил като агне на ченгел.

— Положението беше станало нетърпимо — каза отбранително младежът. — Не можехме повече…

— Малко му е било на мързеливото копеле! Трябвало е да му откъсне топките и да му ги напъха в гърлото!

— Говориш за родния си племенник! — смръщи чело Делян, раздразнен на самия себе си. Беше решил твърдо да не се ядосва при разговора.

— Като съм му чичо, какво? Да не съм му бавачка!

Младежът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и издиша безшумно:

— Всъщност исках да те уведомя за нещо друго, много по-важно. Днес закарахме Чавдар в Дагансо и го оставихме там.

— При някоя курва ли?

— В специализирана клиника — преглътна младежът. — По-точно комуна. За лечение на наркомани.

Калоян взе двулитровата бутилка с кока-кола и напълни високата стъклена чаша пред себе си.

— С Олег ли го закарахте? — попита небрежно той.

— С Вальо, с неговия микробус. Той и директорът на комуната се познават много добре. Миналата година Вальо е правил основен ремонт…

Младежът млъкна и разтърка челото си с пръсти… „Какви ги говоря!“

— Но това е без значение! — повиши той глас. — По-важно е друго: състоянието му е тежко! Поискаха ми телефонния номер на най-близките роднини. Оставих твоя. Утре ти трябва…

— Утре съм на плаж! А в понеделник товаря и заминавам! Пък вие тук се оправяйте сами, щом толкова ви се ще да се правите на велики!

Делян се дръпна рязко, сякаш думите го шибнаха в лицето. „Ще го ударя, стресна се той. Ще го прасна право в непукистката физиономия!“

Силна болка под дясното ухо сгърчи лицето му и той вдигна ръка към бузата си. Ставата на челюстта болезнено запулсира. Беше стиснал зъбите като менгеме, без да се усети.

— Какво бе, петленце? — изгледа го насмешливо мъжът над пълната чаша. — Искаш да скочиш май, а? Да ми изкълвеш очичките!

— Не… Исках само да ги видя.

Стана от стола, взе връзката с ключовете, които лежаха на масата и ги пъхна при телефона. Бръкна в задния джоб на панталона, извади няколко банкноти, преброи ги, след това ги върна обратно.

— Слизам долу до локуториото. Ще се обадя до България. Дай ми телефонния номер на родителите на Чавдар, ако обичаш!

— Много се забави! — чу се от затворената кухня гласът на Калоян. — Реших, че си се размислил и си се качил направо на самолета!

Делян изпуфтя и се свлече на креслото под вентилатора, дишайки тежко с отворена уста. Затвори очи и разкопча с треперещи пръсти копчетата на ризата. Смъкна я рязко от гърба си, смачка я на топка и изтри с нея челото и гърдите си, които веднага се покриха отново с пот.

Чу как вратата на кухнята изскърца и се отвори. Веднага след това ноздрите му се разшириха, изпълнени до болка с гъстия аромат на печено месо, чубрица и десетки билки, които единствено дядо му знаеше на коя манджа по колко да сложи. Отвори очи и погледна с недоумение масичката пред него. Голяма чиния с вдигащи пара български кебапчета, дълбока купа с шопска салата, наръсена щедро с настъргано бяло сирене, панерче с начупена в него питка и дървена гаванка, пълна до половината с шарена сол. От другата страна на отрупаната трапеза го гледаха огромна домакинска престилка с надпис Barbacoa и червеното, потно лице на Калоян, забодено на върха й като кратуната на бостанско плашило.

Над главите им внезапно се разнесе картечното чаткане на сърдити женски токчета, последвано от животински мъжкарски рев: „Eres una bestia!“ (Ти си животно!) и оръдейният трясък на входната врата. Поредната от несекващите битки на съседите от 3D.