Жега в Мадрид

— Каква леля си ми ти! — измърмори Дона и се отпусна на мекия диван. Усети как кожената тапицерия залепва на голите й рамене като загреваещ компрес, но нямаше сили да се отмести и да потърси по-хладно местенце. Само изхлузи със затворени очи леките сандали и залепи жарките ходила на голата мозайка.

— Ей сегичка пускам климатика!

Дона чу как жената остави лъскавата кука с плетивото на масичката, надигна с пъшкане тежкото си тяло от фотьойла и повлече джапанките към терасата.

— Само да затворя вратата на балкона!

Вратата, която водеше към голямата, закрита със сенник тераса, изскърца и се хлопна. Напевното чирикане на канарчетата отвън заглъхна и се смени с тихо бръмчене над главата й. Приятен хлад близна челото и се спусна надолу по разголената шия. „Не трябва да се отпускам под климатика…“ Мисълта прошумя като бриз през горещата глава и се загуби в кожената облегалка под тила. Дона въздъхна дълбоко и усети как умората се разтапя като восък и се стича надолу по вдървения й гръбнак. Шумовете на стаята изчезнаха. Диванът оживя и я обгърна цялата, надежден и лъскав като майчина утроба. Дона въздъхна още веднъж и заплува в него, голичка и лекичка като глухарче в бабиния двор.

— Пийни си малко — подкани я баба й. — Да ти дойде душицата на място!

Дона повдигна с мъка клепачи. Велика беше надвесила над нея пищния си бюст, пристегнат с пъстър брилянтен пеньоар и стискаше в едрите си ръце високи стъклени чаши.

— Какво е това?

Бабиният двор го нямаше. Дона отново седеше на черния кожен диван в жилището на Аранхуес, схваната от умора и натежала от несвършващата жега.

— Айранче. Студеничко! От домашно кисело млекце. Снощи го подквасих.

— На моя рафт в хладилника има мляко.

Гласът на Дона потъна в запотената чаша и тя отпи от ледената бяла течност, без да усеща вкуса й.

— Знам, че имаш всичко — седна срещу нея Велика и грабна куката и плетката. — Нали за това дойдохте тук, усвета далече!

Дона беззвучно се засмя. Миналият месец, на втория ден след пристигането й Боряна и Стоил, дъщерята и зетят на Велика, заведоха гостенката и децата си в едно обширно Акатро. Дни след това внучките й Валентина и Елена, на 16 и 10 години, разказваха как баба им се изправила сред стелажите и започнала да се върти и да пляска с ръце: „Ивъх! Тук всичко има!“ После, вместо да гледа стоката, хукнала касите да брои. Три пъти ги броила и все различен брой ги изкарвала. Накрая дошли две момчета от охраната. И да видиш късмет! Едното от тях се случило българче и то земляче, от Долни Дъбник, а пък тя — от Горни! Децата се бяха прибрали от разходката разгорещени и зачервени, голямата от срам, малката — от смях. Обаче лицето на баба им Вела, както те я наричаха, греело като пълна луна, а в чантата й имало подарък от нашенчето в униформа.

— Свърши се и тая седмица. Заби Велика куката в дантелената плетка. — Сякаш вчера почна, а ето — вече е петък.

„Свърши се — помисли си Дона. — Седем дни без Калоян. Без да го видя и без да чуя гласа му…“

Въздъхна тихичко и остави чашата на плетената покривка на масичката. Не й се пиеше. Не беше и гладна. Цяла седмица чувстваше устата си гумена и не усещаше вкуса на храната. „Като изключен телевизор съм. Нищо не приемам и нищо не предавам…“

— Да пуснем телевизора — подхвърли Велика, сякаш прочела мислите й.

Дона се облегна назад и притвори очи:

— Ако ти се гледа на теб, да го пуснем.

— А, на мене! Какво да им гледам, като не им разбирам нищо на испанците… Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха… Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко й виках: „Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!“ Ама тя като рече „не“ та „не“! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я виждала две години…

— Е, вие поне се видяхте — измърмори Дона, без да затвори очи. — А аз преди два месеца изпратих на сина си писмена покана и пари за самолетен билет. Само че вместо него долетя електронно писмо с обяснението, че е променил плановете си.

— Значи, всичко при него е наред. Щом няма нужда от мама…

Велика въздъхна дълбоко и продължи да извива сръчно куката, забучена в плетивото.

— Гладна ли си? — попита тя след малко. — Самира донесе пълна купа с кускус, сготвен по тяхному. Цялата кухня мирише.

— Коя е Самира?

— Мароканката, дето живееше в апартамента до нас. Не я ли знаеш?

— Не познавам тези съседи — промърмори сънливо Дона. — Чувам вечер, че тичат деца, но…

— Ще тичат, ами! Четири парчета са там! Три нейни и едно от етърва й. Те пак кротки, децата, ние едно време… А пък тя една усмихната, една приказлива! Като мене!

— И как си приказвате, като не знаеш и дума испански?

— Че тя да не би да знае! Дошли са май месец! Ний затуй всичко си разбираме!

Възрастната жена я стрелна с поглед над дебелите стъкла на очилата и наставнически добави:

— Вий от вашто поколение, се сте така: много езици говорите, малко разговаряте!

— От къде време? — измърмори Дона. — Работим от изгрев до залез.

— Не време, моето момиче! Мерак ви липсва на вас, мерак!