Жега в Мадрид

— Сега ходя сам до тоалетната! Но до вчера ни съхраняваха пишото в сейф.

— Не можеше да става — поясни смутено Таня. — Пишкаше в една празна стъклена банка.

— През едната ръка ме пълнят — не мирясваше Росен, — а в другата ми слагат диуретик, за да ме изпразват. Като олимпийски басейн!

— Искаш ли да сменим темата?

Майка му се беше изчервила до ушите.

— Дошли са ти на гости две дами — помилва го Мара по ръчичката. — Какво трябва да им кажеш?

— На едната от тях като бебе е напишквал коленете — целуна го по остриганата главичка Ивана. — На нея може да казва всичко, каквото си поиска!

— Нека първо да приключа с тази тема!

Росен нахлузи огромните болнични чехли и тръгна бавно към вратата, като се държеше за лакътя на майка си.

— След малко, като се върна, ще ви обърна внимание, мили дами!

— Какво му става? — засмя се Мара.

— Уплашил се е — тихо каза Ивана. — Мъжете са особено остроумни, когато се страхуват.

Детето отпусна главичка на възглавницата, уморено от кратката разходка.

— Кажи ми какво ти пише бате Делян от Мадрид! — впери то очи в Мара.

— „Муна синятаки!“ — усмихна се тя замечтано.

— „Муна…“ какво?

— „Муна синятаки“ Означава „обичам те много“ на езика аймара.

— Ай…

— Аймара. Местен език, който се говори в Южна Боливия.

— Ай, Мара! — ококори се Росен. — Синя маймуна такава!

Трите жени впериха поглед в него.

— Обяснявам какво всъщност е написал — поясни той делово и добави съчувствено:

— Каква младеж възпитахме само!

Таня протегна тревожна ръка и пипна челото му. Ивана се засмя и я погали успокояващо по рамото:

— Нищо му няма, не бой се! Не е от температурата!

След това се изправи с пъшкане и разкопча копчетата на впитата в гърдите й престилка. „За един час на тази табуретка се схванах цялата… Как ли е изтраяла тази душица свита така шест денонощия?“

— Какво е това на блузката ти, лельо Ваня? — погледна я Росен. — Значка ли?

— Ами, значка! — бръкна в чантата си Ивана. — Някакво врабченце ме е цвъкнало от горе. Сега ще взема салфетка да го изчистя.

— Колко е хубаво, че кравите не летят! — усмихна се Росен с разбиране.

Таня зяпна от изненада.

— Извинете ни! — премигна тя смутено срещу двете жени, които се заливаха от смях. — Не разбирам какво му става днес. До снощи думичка не казваше!

— А, казвах! Като ми се пишкаше и акаше, казвах и повече!

— Оздравяло ни е момчето! — отсече Ивана и избърса очите си със салфетката. — И по-умно ни го връщат лекарите!

Таня поклати глава, безсилна да спори. Само въздъхна уморено и разтърка челото си с ръка.

— Хм. Ще я видим тази работа. Само да излезем от тук!

— То се вижда и сега — целуна Мара стриганата главичка. — Само една мъдра глава може да ражда такива щуротии!

След това погледна угрижено ръчния си часовник и скочи от столчето.

— Време е да тръгвам, мамо.

— Нинчето се забави…

— Възникнало е нещо спешно. Ще позвъня на долния етаж, в отделението, да й се обадя.

— И Таня слиза с теб! — гласът на Ивана не търпеше възражение. — Долу, в стаята за майки. Ето и пликовете с храната!

Плъзна поглед по изпитото лице на колебаещата се жена и добави по-меко:

— Трябва да починеш поне няколко часа. Аз ще остана при детето. Няма да ни е за първи път да се гледаме двамата с него!

— Хайде, шампионе! Поиграхме си, стига ни толкова! Сега завивай лапките и стискай очите!

Детето послушно придърпа тънкия чаршаф до брадичката си и се намести по-удобно на големите бели възглавници.

— Много искам да видя тати — каза тихо. — Но не му позволяват да идва на свиждане.

— Болни са — поясни Ивана. — И той, и чичо ти Илия. Д-р Белоусов ги заплаши, че ако се доближат до вас, ще ги хвърли от прозореца!

— Няма да може — усмихна се детето. — Закован е заради климатичната инсталация.

Отметна чаршафа от гърдите си и хвана ръката на леля си Ивана.

— Само на вас с мама ви няма нищо! — погледна я то с възхита. — И на кака Мара!

— Слабите жени са за това — помилва Ивана влажната ръчичка. — Да издържат, за да могат силните мъже до тях да оцелеят… А сега заспивай!

Детето послушно затвори очи.

— Какво точно беше писал бати Делян? — попита то сънено. Не можах да го запомня цялото. „Муна…“

— Муна синятаки — довърши тя механично.

— Хм — измърмори Росен, без да пуска ръката й. — Струва ми се, че някой тук чете чужда кореспонденция. За това не дават ли под съд?

Ръчичката натежа в нейната, а дишането стана равномерно и дълбоко. Тя измъкна лекичко пръстите си и грижливо зави с чаршафа голите гърдички:

— Леля ти Ивана отдавна е осъдена, момчето ми… С цели три присъди: жена да се роди, съпруга да стане и дъщеря да има. И сега се моля на Господ само за едно: и трите да са доживотни! Защото трепери от страх да не би той да се смили и да отмени някоя от тях! Затова понякога си вре носа там, където не трябва…

III. Дона

— Какво сте ме замодерили всички в Испания с това „Вили“, та „Вили“! Колко пъти да ти казвам, че за тебе съм леля Величка и толкоз!