Жега в Мадрид

— Тук за двама трябва лека кола! — засмя се Алваро и скочи от креслото. — Затова ти предлагам да изтеглиш заем от нашата банка. Аз ще ти стана гарант!

Делян стана, взе пълния пепелник от бюрото и потърси с поглед кошчето за боклук. Краката му още трепереха.

— Хубава домашна работа ти дадох — тупна го по рамото Алваро. — И за двата почивни дни! Да имаш за какво да мислиш, докато теглиш въжетата със сомовете!

II. Ивана

— Извинявай, Нинче! Колкото повече бързам, толкова по-малко ме слушат пръстите!

Мара закопчаваше с трескава бързина копчетата на бялата лекарска престилка, която миришеше остро на дезинфектант и перилни препарати. Мушна и последното в малкия илик, нахлузи големите сиви болнични чехли и се изправи облекчено:

— Най-сетне! Можем вече да излизаме!

— Ти можеш! — изпъшка Ивана и придърпа реверите на своята. — Но аз как да пъхна своето коремче в дрехата на този дребосък!

— Добре си и така, мамо! Блузата ти отдолу е бяла и не личи!

— Защо шепнете? — усмихна се Нина и натисна копчето на асансьора. — Вече можете да говорите спокойно.

— Веднъж само да влезем при Роско! Тогава ще се отпусна!

— Всичко ще бъде наред! Вече пристигаме.

Ивана плъзна поглед по дребната фигурка, изправена до нея. Виж я ти, Нинчето! С това делово изражение на лицето, слушалката на гърдите, пейджъра в джобчето на снежнобялата престилка и табелката „Д-р Нина Михова, педиатър“, тя си беше истинска лекарка! И Мара, застанала до нея с този бял лекарски костюм и удължено лице… „Няма ги вече моите момиченца. А сякаш вчера играеха на криеница в хола и ми чупеха саксиите…“

Сви се в ъгъла на задушната кабинка на асансьора и притисна до гърдите си дамската чанта. „Остаряхме, моето момиче! — помилва тя протритата, мека кожа. — И двете се поомачкахме и поувиснахме тук и там… Изглежда, че ставаме вече само за работа.“

— Пристигнахме.

Мара мушна длан под лакътя на майка си и впи пръсти в ръката й. Очите й се разшириха и тя преглътна шумно.

Ивана трепна и изпъчи гърди. Над люпилото на мама квачка падаше сянката на ястреб!

— Влизаме ли вече? — усмихна се тя на своето вцепенено пиленце, вперило поглед в табелката Детско интензивно отделение. Вход забранен! — Дайте на мен пликовете с храната. Аз ще ги нося.

Росен лежеше със затворени очи, изпълнил тясното креватче. Голото му коремче учестено се повдигаше и спадаше над синьото слипче. Две метални стойки стърчаха от двете страни на възглавницата като гротескни абажури, от които вместо крушки висяха прозрачни стъклени банки, пълни с бистра течност. От едната от тях се спускаше тясно маркуче, което завършваше с дебела метална игла, забита във синкавата веничка.

— Защо е вързан за леглото? — изохка Мара.

— Ръката трябва да е неподвижна — поясни д-р Михова и отбеляза нещо в картона, закачен на лицевата табла на креватчето. — Всичко е наред.

Пейджърът в джобчето на униформата й настойчиво запиука. Тя натисна копчето и се усмихна на Таня, която беше станала да ги посрещне:

— Сега трябва да вървя. Седнете на тези столчета тук, до леглото. След половин час ще мина да ви взема.

Ивана остави пълните пликове на малкото метално шкафче зад вратата и послушно се сви на столчето. Погледът й се плъзна по лицето на спящия Росен и тя помилва челото му. Не беше толкова зачервен и не гореше така, както преди седмица. И не беше отслабнало детето, напротив! Системите, които непрекъснато му вливаха, бяха загладили бузките. За сметка на това пък майка му…

— Ти хапнала ли си нещо през тази седмица! — сопна се тя вместо поздрав на свитата до нея Таня.

— Не помня, лельо Ваня… Мисля, че ядох.

— Мислиш си ти!… Това с мислене не става! Трябва дъвчене!

Младата жена неочаквано се извърна към нея и скри лице в рамото й. Мара, седнала от другата страна на креватчето, погледна укорително майка си.

— Извинявай, моето момиче! — помилва Ивана потрепващите рамене. — Аз през тези дни съм станала една такава…

Таня се отдръпна, пое дълбоко въздух и стисна здраво дланта й.

— Ти си една прекрасна жена! — раздвижи тя устни в усмивка. — Вие просто не знаете колко е хубаво… Колко е хубаво да има някой до теб, който да ти се скара!

— Да ти оставя тогава мама за няколко дни! — подхвърли Мара.

— Няма да ме изтрае! Още утре ще поиска да се измъкне!

Таня завъртя отрицателно глава:

— Не, няма! От тук сама не тръгвам! Или излизаме с детето, или…

— Какви са тези приказки! — стисна Ивана ръката й. — Как така няма да излезете! Толкова хора ви чакаме!

— Нинчето вчера беше категорична — усмихна се Мара. — Животът му е вън от всякаква опасност. Но третият ви ден тук е бил… Вече са мислели как да те подготвят за най-страшното.

Сега Ивана сви вежди и погледна с укор дъщеря си. Таня улови погледа й и стисна успокоително влажните пръсти.