Жега в Мадрид

— Батко ти Делян не го е страх от нищо! — кимна той снизходително на очичките. След това се облегна назад и едва сега усети колко удобна е меката, тапицирана седалка и как леко се диша в прохладния офис.

Алваро бутна празната чаша в ъгъла на бюрото и сложи ръка на сивата пластмасова мишка, свързана с клавиатурата на примъркващия в краката му AIRIS:

— Ти живееш заедно с Чавдар, нали?

— Да, делим едно и също жилище с него и чичо му.

— Какво прави той вечер, след като се прибере от работа?

— По-конкретно?

— Добре. Ще бъда конкретен и директен — каза мъжът, като не откъсваше поглед от монитора и търсеше нещо с мишката. — Забелязал ли си дали употребява системно алкохол?

Делян се размърда на стола, а ръката му потърси пакета с цигарите. Дали беше забелязал? Че нали самият той, тръгвайки сутрин на работа, изнасяше пликовете с изпразнените бутилки, които дрънчаха в смълчания вход като клопатари.

— Ето резултатите от алкохолните проби непосредствено след инцидента — продължи Алваро и завъртя монитора така, че и Делян да може да вижда екрана. — На Олег, на Ервин и твоята са отрицателни. За сметка на това Чавдар…

Мъжът хвърли поглед към него, без да сваля ръка от мишката:

— Ще ми разкажеш ли какво точно се случи вчера на строежа?

Делян преглътна и мушна пакета обратно в джобчето. В офиса нямаше пепелници.

— Не, че имам нужда. Имам показанията и на четиримата.

Текстът на екрана запълзя нагоре като рулетна щора, а буквите заподскачаха и се сляха в черни редички.

— От това, което един по един сте излъгали, или просто скрили от охраната, разбрах цялата истина. Не беше трудно.

Алваро пусна мишката и се наведе напред, вперил в младежа лъскавите си като маслини очи:

— Защо никой от вас не дойде при мен по-рано? До тук ли трябваше да стигнем? Да станем за смях пред съседите и да плашим децата?

— Не можех.

— Защо?

— Чавдар ми е сънародник.

— И тъй като Ервин не е, може да бъде малтретиран системно…

— Никога не сме допускали…

— … да работи за двама, когато Чавдар го няма и да е доволен! Защото когато пияният хлапак е там, става още по-страшно!

— Не, не е така! Олег и аз…

— А пък вие двамата сте се забавлявали като древните римляни! Гледали сте битката от трибуните и сте ревали с палци надолу: „Убий го!“

— Не ти позволявам! Не можеш да ми говориш така, като на…

— Като на страхливец ли?

Делян скочи като ужилен, блъсна стола и впи пръсти в плота на бюрото. Тежката мебел изскърца под юмруците му, но не помръдна.

— Защо не изпълзиш иззад това бюро? — изхриптя той задавено. — Да излезем навън и там да ми го кажеш?

Пое дълбоко въздух и тръсна глава, за да отхвърли досадния кичур от очите си:

— Не ти стиска много, а?… Е, да! Това не е като да играеш голф и да обиждаш иззад бюрото на тати!

— Пусни бюрото! — засмя се Алваро. — Заковано е за пода и трудничко ще го вдигнеш!

— Ти… подиграваш ли се с мен? — запелтечи младежът, вперил недоумяващ поглед в ухилената срещу него физиономия.

— Добре, че скрих пепелника! Какъвто е тежък, ако ти беше под ръка…

Мъжът скочи, отвори страничната стъклена врата и след минута сложи пред тях масивен кристален пепелник и две високи стъклени чаши.

— Седни. — Сложи той ръка на рамото му. — Можеш вече да затвориш уста и да запалиш цигара.

Делян послушно седна и бръкна в джобчето на ризата. Главата му беше празна и мека като станиолово балонче.

Алваро извади от хладилника до стената изпотена бутилка Font Vella и я сложи на бюрото:

— Извинявай, Деляне! Току що ти приложих „метода Сусана“, както го наричам аз за себе си.

Мъжът напълни чашите с вода и жадно отпи от едната.

— Сусана е учителката на Матилде — поясни той, като кимна към снимката на „тиквата“ с метлата.

Допи на един дъх чашата, облегна се назад в креслото и продължи:

— Матилде тръгна на детска градина през септември. Преживя го много тежко, горката! Всяка сутрин я оставяхме разплакана, с биберон в устата и прегърнала едно розово одеялце, с което и сега трудно се разделя. Другите деца често я дразнеха, вземаха й играчките, веднъж едно хлапе дори я ухапа по ръката. Тя само мълчеше и плачеше. Докато един ден донесе в бележника си „писмо“ от Сусана: „Днес Матилде ухапа един от съучениците си по ръката!“

Алваро се разсмя и протегна ръка към снимката:

— И знаеш ли кое беше най-интересното за мен? Втората част на писмото, която гласеше: „Щастливи сме, че успяхме да накараме Матилде да излее това, което крие в себе си! Сега остава само да я научим да го насочва в правилната посока!“

Усмивката му се плъзна по „тиквата“ и спря на влажното чело на младежа.

— Цяла година го наблюдавам — продължи той. — Как мълчиш и търпиш. Крайно време беше да ухапеш някого. Реших, че най-безопасно ще бъде този някой да съм аз. Но за всеки случай скрих пепелника… Впрочем, мисля да го скрия пак! Две цигари засега ти стигат!

Делян смачка димящата угарка в инкрустирания кристал, напълни чашата пред него с вода от бутилката и стисна с наслада студеното стъкло: