Жега в Мадрид

Дона се обърна към Калоян, който смучеше жадно дебелата кафява пура и мълчаливо го загледа. Високо чело, едър, прав нос, голяма, красива уста, сякаш издялана от длетото на талантлив каменар. Късо подстриганата коса, силно прошарена, но гъста и жива, блестеше влажна на луминесцентната лампа. „Горкият, пребит е от дългия път! Бръчките край устата му така са се вдълбали, че ако ги докосна, пръстите ми ще потънат в тях…“ За миг изпита неустоимо желание да са сами двамата на широката спалня. Да потъне в ръцете му, които жадуваше от седмици и да милва и целува това тяло, докато отмие от него цялата умора.

— До къде беше курсът? — усмихна му се мило тя.

— До Париж.

„Какво ми носиш от там?“, понечи да го попита, но преглътна и отпи от чашата си:

— Видя ли „Мон Мартр“ и „Сакре Къор“!

— Видял съм, таратанци! Видях само товарителници и някоя и друга проститутка!

Изпи на един дъх пълната чаша и се сопна на Димитър:

— Не виждаш ли, че няма лед? Слез долу до бара и вземи от Хуан!

Без да каже дума, дребният мъж остави лъжицата и недоядената филия и повлече уморено крака към вратата:

— Нали сте у приятели! — не издържа тя. — Караш го да слугува, сякаш е…

— Ще слугува, къде ще иде! — прекъсна я безцеремонно Калоян. — Ако трябва и свирки ще ми прави! Знае, че без мен е гола вода и ще го изхвърлят на втория ден от фирмата!

Дона се отдръпна рязко. В черепа й думна тъпан, а глътките уиски, които беше изпила, запариха в стомаха й и тръгнаха нагоре към свитото й гърло. Скочи от стола, изтича в банята, свлече се над бидето и отвори до края крана на студената вода. Стоя дълго така на влажните плочки, опряла чело на фаянса и подложила глава под хладните струи.

— Дан…, дан…, дан! — долетя до нея през отвореното прозорче. Часовникът на съседите биеше полунощ и ударите му се носеха над смълчаното патио.

Изправи се бавно на омекналите си крака, откачи хавлията на Калоян, която висеше до мивката и я уви около мократа си коса. Впери поглед във восъчното лице, което я гледаше от огледалото и изкриви устни в усмивка:

— Е, Доне! Честит рожден ден! Доста станаха вече, но такъв като този тук, да вдигаш тост в клозета, не си имала досега!

Пред очите й изплува образът на странната Мяо Син. „Това ли е нощта на чудесата, която ми обеща?…“

Избърса на две, на три главата си и прекара пръсти през буйната грива.

— И все пак чудо ще има! — обеща тя на лицето — Може да се получи Чудо-Юдо, но ще го направя!

— Кой е кацнал тук на моето местенце?

На стола на Калоян седеше четири-петгодишно момиченце. Свило слабите си крачета на седалката и затрупало масата пред него с листи и моливи, то усърдно дращеше.

— Не съм кацнала! — погледнаха я с укор черните очи под извитите като на кукла мигли. — Аз не съм птиче!

— Мартина, не досаждай на леличката! — обърна се към тях светлоокият мустакат мъж, който през цялата вечер чертаеше нещо с Делян.

— Не, моля ви! Оставете ми я! — засмя се чистосърдечно Дона и се наведе над черната миша опашка, украсена с червена панделка. — Аз откога чакам едно такова момиченце-нептиченце да ми нарисува нещо много голямо и много хубаво!

Седна на стола, взе детето на колене и сведе лице над главичката му. Лъхна я отдавна забравеното ухание на чисто и топло малко телце.

— Какво искаш да ти нарисувам?

— Торта! — изтърси Дона. — Голяма, вкусна торта с много сметана!

— И с много шоколад! — широката усмивка разкри два реда бели зъбчета, от които два предни липсваха.

— Чудесно!

Слабата ръчичка стисна усърдно кафявия молив и щедро начерта голям кръг на белия лист.

— Колко свещички да ти нарисувам?

— Много! — вметна иронично Калоян и ги погледна с насмешка. — Ти не можеш да броиш до толкова.

— Много са на твоята торта! — щръкна неодобрително червената панделка. — Леличката е млада и хубава!

— А, хубава е! — изхили се той, мушна потната си ръка под масата и стисна голото женско коляно. — Чичо ти Калоян грозно до сега не е пипал!

Дона хвана ръката и я отмести, без да го погледне.

— Сега, птиченце — взе тя един от моливите, — аз ще ти нарисувам героинята от една хубава приказка, а ти ще ми кажеш коя е тя. Искаш ли?

— Искам! — блеснаха черните очи, а слабата ръчичка нетърпеливо издърпа един празен бял лист от купа с рисунки.

След минута на белия лист спеше дългокоса хубавица, миловидна като куклата Барби. Усмихнат принц, който удивително напомняше на Брад Пит, седеше в края на леглото, свел над нея главата си, украсена със златна корона.

— Това е спящата Красавица! — затрептя с възхита панделката. — А това е принцът, който е дошъл да я събуди.

— Как ще я събуди?

— Ще й удари два шамара! — ухили се пак Калоян.

Двете момичета се престориха, че не са чули нищо.

— Виж, тате! — скочи детето с грейнало лице и сложи рисунката пред мустакатия мъж. — Сега ще я оцветя!

— Ще я оцветиш вкъщи! Слагай всичко в раничката, че си тръгваме!

Дона ги изпрати до външната врата.

— Благодаря за хубавата торта! — погали тя момиченцето и му даде един голям шоколад.

— Не ви познавам — обърна се към нея мустакатият мъж. — Но ми се иска да ви кажа нещо.

Взе детето на ръце и я погледна в очите: