Жега в Мадрид

— Какви сили тук, на село! — раздразнението в гласа на Ивана беше очевидно. — С какво ще действаме според вас? С рала и мотики?

— Ти пък на много изостанали ни праиш, учителке! — докачи се Мустафа. — С рало е орал дядо ми. Сега има трактори!

Борис тропна с юмрук по масичката така, че телефонът на нея подскочи и издрънча.

— Точно така, Мустафа! С трактори!

Ивана вдигна учудено вежди.

— Свикваме тракторната бригада! — разпореди се бившият кмет. — От всички трактори сглобяваме верижните и тръгваме направо за Стара Загора.

— Бог да те поживи, учителке, че ни подсети! — подскочи Мая и хукна към вратата. — Хайде, Али! Стига си се помайвал, че сбираме трактористите!

— Най-късно след два часа ще дойдем за децата! — изправи се Борис. През това време аз ще се обадя по моята радиостанция, където трябва, а ти, Мустафа, нахрани хората!

— Тъй вярно! — изпъчи шкембето си бай Мустафа.

— Как сте могли да свалите този човек от кметското място? — запита Илия няколко часа по-късно, когато всички болни деца бяха вдигнати и откарани.

— Имаме си туканка едни — сви уста бай Мустафа. — Не им изнасяше, че при него не може да се краде и зеха, та му изровиха нещо там политическо в миналото…

— Ние, българите, сме майстори на това — каза тихо Ивана. — Заливаме с чернилка миналото и кроим планове за светлото бъдеще. А в това време тече нашето настояще, сиво и безлично.

През нощта снегът най-сетне спря, а на другия ден след обяд по изчистеното шосе дойдоха две линейки и смразяващата диагноза: менингит!

През целия следващ месец учебният ден в Основно училище „Христо Ботев“, в с. Долнище започваше с една и съща процедура, въведена самоволно от ужасените учители: измерване на температурата на „съмнителния“ ученик и проверка как движи врата и краката си и дали не го дразни светещата лампа.

Постепенно епидемията отшумя и се забрави. Оздравелите деца едно по едно се завърнаха в селото, по-палави и по-шумни от преди. Само малкият Мюмюн го нямаше сред тях. За него лекарската помощ беше дошла прекалено късно…

… Ивана отвори очи и шумно преглътна. Челото й беше покрито с капчици пот, главата й бучеше. „Не! Не може да е това! Не и Росен!“

Погледът й проследи как детето опита да сгъне само едното краче, но изохка и подви и другото:

— Не мога.

Илия обърна лицето си към нея.

„Как ме гледа, милият! — жегна я отвътре. — Като бито от зли хора куче към стопанина си!“

Скочи от стола, изтича до прозореца и натисна копчето на рулетната щора:

— Маре, качете се с Таня до тях да се облече и да си вземе нещата! Баща ти ще отиде с колата да вземе Георги от магазина, а аз ще се обадя в „Бърза помощ“.

След броени минути остана сама в малкото жилище и то изведнъж й се стори огромно.

— Сега са други времена! Говореше си тя сама на себе си. — Ето, линейката дойде веднага, лекарят незабавно включи системите. Има и модерна апаратура, и ефикасни лекарства!

Пусна телевизора, но веднага го спря с нервен жест. Подреди възглавничките на дивана, след това отвори вратата на кухненския бокс. Остри миризма на изгоряло я удари в ноздрите и тя се закашля задавено:

Кафеварката! Илия я е включил сутринта!

Изключи бързо нагретия до червено уред и отвори широко прозореца.

Ами Таня? Дали и тя не е забравила нещо включено? Или някой отворен кран?…

Мушна ключа от жилището в джоба на халата си, нахлузи на бос крак домашните чехли и отвори външната врата.

Мя-у-у! — долетя тъжно до нея от втория етаж. Последва пауза, шум от дращене на нокти по нечия врата и веднага друго отчаяно „мяу-у“ се разнесе над главата й. В трескавата бързина тази сутрин съвсем бяха забравили за Фрося, котето на Росен!

Ивана се втурна нагоре по стълбите, изкачи ги на един дъх и огледа трите врати на площадката. Знаеше, че Витка и Дико от средния апартамент прекарват лятото на вилата. „Дано студентчетата отсреща да са си вкъщи“, помоли се мислено тя и натисна решително звънеца.

— Какво има, лельо Ваня?

Двадесетгодишният русоляв добряк Петър стоеше в рамката на широко отворената врата и още по-широко й се усмихваше.

Ивана започна задъхано да му обяснява.

— Ясно! — прекъсна я той. — Започва операция „Спасяването на Фрося“. Ще мина през балкона.

— Внимавай, моето момче! Много внимавай!

— Хайде, приятелко! Ела при бати Пепи! — дочу се зад вратата веселият му глас, придружен от ликуващото мяукане на котето.

— Огледай печката и крановете на чешмите, моля те!

— Операцията завършена успешно! Поражения няма, само една малка беля в ъгъла зад вратата — ухили се Петър и сложи в ръцете й косматото кълбенце.

Ивана слезе по стъпалата с треперещите от слабост крака, влезе в сгорещената вече трапезария и се отпусна на дивана. Гадеше й се, а болката в тила беше нетърпима. „Трябваше да закуся нещо. Котето, горкото, сигурно също примира от глад!“

Остави треперещото животинче на дивана, но то скочи уплашено и се мушна обратно в прегръдката й. Ивана го притисна до гърдите си, наведе лице над него и мълчаливо замилва рошавото сиво гръбче.

III. Дона