Жега в Мадрид

След това вдигна чашката с кафето, изпи последната глътка и се ухили на Олег:

— Аз съм готов. Когато кажете — ставаме.

Олег допи своето и се облегна с въздишка на малкото столче, което изскърца под тежестта му:

— Дотук беше добре!

Делян запали цигара и смукна с наслада от дима й:

— Като каза: „Дотук добре!“, се сетих за един виц.

Боливиецът се обърна към него, целият в слух.

— Един човек живеел на седмия етаж — продължи младежът. — Един ден се подхлъзнал на терасата и полетял надолу с главата. Падайки, като минал край петия етаж, той се провикнал: „Дотук добре!“

Делян млъкна и смачка недопушената цигара в малкия пепелник. Ервин го гледаше в недоумение. Що за хумор?

— Каква стана след това? — попито нетърпеливо той.

— Само ако знаех, приятелю! Само ако знаех!

— Счупил си главата! — отсече Олег и прегърна и двамата с мечешките си лапи. — А ние с вас се прибираме в нашата недовършена къщичка, при хладилната чанта!

В просторния гараж, който за в бъдеще щеше да приютява четири леки коли, беше приятно хладно и миришеше на бои и вар. В дъното на помещението имаше правоъгълен отвор, на който дърводелецът Серхио трябваше да постави до края на седмицата малка врата. Сега тази дупка, със стърчащите в нея арматурни пръчки, приличаше на зиналата паст на едър, остарял вече звяр с изпотрошени и изпадали зъби. За броени дни желязото трябваше да се превърне в кокетна вита стълба, която да свързва гаража с приземния етаж.

— Какво ще правим сега? — почеса се по врата Ервин.

— Това, за което ни плащат! — отсече Олег — Продължаваме със стълбата.

— Не ми ли вярваш, че няма да стане! — смути се Делян.

Олег сложи ръка на рамото му:

— Ти от колко време се занимаваш със строителство? От около две години, нали?

Младежът кимна с глава.

— Моят първи строеж беше преди повече от петнадесет годени… В Куба.

— Ти затова говориш толкова добре испански! — вметна боливиецът.

Украинецът сякаш не го чу.

— След това — продължи той с равен глас — Никарагуа, Чили, Афганистан… Там бунтовниците разстреляха жена ми и сина ми.

Делян усети как ръката на Олег се вкамени и натежа на рамото му, а едрите пръсти се впиха в плътта като клещи. Лицето на младежа се сви от болка, но той не помръдна. Ервин стисна зъби и извърна глава.

В гаража настъпи тишина. От вън долетяха виковете на Карлито и неговите гости, които се боричкаха в басейна.

— Стълбата ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата, а горното стъпало ще стане десет сантиметра по-високо от другите. Нямах нужда от чертежи и планове, за да го разбера.

Делян се дръпна рязко, сякаш думите на украинеца го удариха в гърдите.

— Знаел си през цялото време! — впери той невярващ поглед в него. — И въпреки това искаш да продължим!

— Точно така.

— Страх те е…

Едрата лапа на Олег го тупна приятелски по омърлушената глава и разроши перчема му с бащински жест:

— Мен отдавна вече от никой и нищо не ме е страх, приятелю! С Бога и Дявола сме бойни другари, а със смъртта си пием водката.

— Тогава защо? Защо трябва да мълчим и да правим нещо, от което няма смисъл?

— Защото сме чужденци.

Украинецът сложи няколко тухли на пода, седна на тях и се облегна на неизмазаната стена.

— Ние сме тук да работим, приятелю! Никой не иска от нас да мислим… И което е по-страшно — никой не разрешава да мислим!

Въздъхна уморено и опъна дългите си крака на прашния под.

— Преди петнадесет години строихме в Куба язовир — продължи той, — който по план трябваше да залее две села. Един месец тичах и обяснявах, че е застрашено още едно.

— И какво стана после?

— Нищо. Издигнахме величествен паметник, на който написахме имената на удавените.

Олег взе една кутия кока-кола от хладилната чанта и отпи жадно от студената течност.

— В Никарагуа започнахме строежа на болнична сграда — продължи той с равен глас. Опитах се да кажа на архитекта, че песъчливата почна не позволява подземни гаражи за линейките… Искаш ли да знаеш какво стана после, Ервин?

Боливиецът извърна глава.

— Миналата година строихме къща тук, в Санчинаро. Собственичката не разговаряше директно с мен, беше под достойнството й… Точно пет пъти вдигахме и събаряхме една от стените на банята до нейната спалня. Когато започнахме да зидаме за шести път под нейните указания, видях, че отново нищо няма да се получи. Събрах си инструментите и дойдох да работя при Алваро.

— При Алваро това не може да се случи! — прекъсна го възмутено Ервин — Той е… невероятен човек!

— Прав си, приятелю! Но ми кажи: би ли отишъл при този невероятен човек да му кажеш, че някой от екипа му е направил грешка?

Боливиецът наведе глава.

— Няма да отидеш — горчиво се усмихна Олег. — Не искаш да рискуваш.

— Не съм виновен — преглътна Ервин. — Събирам всеки сентим… Искам да прибера тук семейството си…

Гласът му затрепери и той стисна зъби.

— Никой не те упреква в нищо!

Делян прегърна боливиеца през рамо и се обърна към Олег:

— Аз ще разговарям с Алваро.

II. Ивана

„Какъв е този училищен звънец посред лято? Нали сме още във ваканция?“

Звънецът се повтори, силен и продължителен.