Жега в Мадрид

Ивана въздъхна и затвори книгата, която за сетен път препрочиташе. Беше романът „Време разделно“ на Антон Дончев, едно от любимите й заглавия. Госпожа Ивана Вълканова винаги го включваше в списъка на творби на български писатели, които нейните ученици задължително трябваше да прочетат.

Влезе на пръсти в малката спалня. Илия спеше дълбоко, легнал на гръб, отхвърлил лекия чаршаф и отпуснал ръце над мургавата си глава. „Така спят бебетата… Само невинните бебета и хората с чиста съвест като неговата…“ Измъкна внимателно завивката изпод едрия му гръб и грижовно го зави. На сутринта щеше да захлади. „Как можахме да забравим, че днес е Илинден?“, укори се тя за пореден път. „Така е, като нямаме изграден навик от деца да почитаме църковните празници…“ Мисълта й се прехвърли в другата стая при Марето. Какво ли я измъчваше?…

Загаси нощната лампа и притихна, заслушана в песента на щурците, която нахлуваше през широко отворения прозорец. Знаеше, че дълго няма да може да заспи.

Втора част

I. Делян

— Само да ми паднеш, петленце! — изпъшка Делян и се обърна на другата страна — Опашчицата ще ти оскубя!

Матракът на широкото легло изскърца под тежестта му. Знаеше, че трябва да става. Също така знаеше, че точно след тридесет минути петльовото кукуригане пак ще се разнесе от телефона и няма да спре, докато той не стане и не натисне копчето.

Откъм отсрещния ъгъл се чу тихото жужене на вибриращия телефон и след това повторно ясно „Кукуригу-у-у“ изпълни малката стаичка. Делян протегна ръка, но етажерката беше далече. Той си го знаеше. Нали точно затова беше оставил телефона си на нея, за да не може да го угаси и да заспи отново. „Как съм се отпуснал! До миналата година тичах всяка сутрин по три километра!“

— Ида, петленце!

Стъпи решително на пода, затвори очи и произнесе твърдо на глас:

— Днес ще бъде прекрасен ден, пълен с добри чудеса! Благодарен съм!

Откакто се помнеше, казваше тези думи сутрин. Дядо му Дельо го беше научил. Още не можеше да казва „р“, но изричаше вълшебното заклинание с дядо си, а отвън, под малкото прозорче, кукуригаше гащат петел. Не знаеше на кого благодарят. Твърдо вярваше обаче, че настъпващият ден ще бъде пълен с чудеса и за двамата.

Почука на вратата на Чавдар, но никой не му отговори. Продължи да тропа, по-силно и настойчиво. След няколко минути отвътре се чу неволно ръмжене:

— Върви! Аз ще закъснея!

— На строежа знаят ли?

— Ебал съм ги! Излъжи ги нещо!

Делян пое дълбоко въздух и стисна зъби, но не каза нищо. Безсмислено беше да воюва с поредния махмурлук на хлапака. Тази вечер щеше да си дойде чичо му Калоян. По-добре да опита да разговаря с него.

След час беше на строежа. До започването на работния ден имаше още време, но Делян обичаше да бъде по-рано на работното място. Отвори малката стаичка на приземния етаж, която им служеше за съблекалня. Влезе в нея и се усмихна доволен.

Алваро, техният отговорник, беше вече минал и голямата хладилна чанта до вратата беше заредена до горе с минерална вода и безалкохолни напитки. До вечерта работниците щяха да я изпразнят до дъно. Без ледената течност не биха издържали на напрегнатата работа в мадридската августовска жега.

Облече работните дрехи, запали цигара и погледна часовника си. Украинецът Олег и боливиецът Ервин трябваше всеки момент да пристигнат. Знаеше, че ще бъдат точни. На тях можеше да се разчита.

Излезе навън и огледа къщата, която строяха. С голите, недовършени стени и наеженото метално скеле, тя приличаше повече на сюрреалистичен паметник, отколкото на жилище.

— Как си, приятелю? — тупна го по рамото широка мечешка лапа.

— Здравейте! — усмихна се Делян на изправилите се до него едър рус украинец и дребен, мургав боливиец. Унесен в мислите си, не беше усетил кога са пристигнали.

— Чуди се с коя песен да започнем — ухили се Ервин. — Хайде, дай ти тон за песен!

Лицето на Олег остана сериозно, само ъгълчетата на голямата му уста потрепнаха издайнически.

— За коя песен?

— Ти дай тон, а после ще видим за коя песен!

Усмивката на Ервин беше станала толкова широка, че дребното му лице сякаш се загуби в нея. Той изпадаше във възторг от вицовете, които Делян им разказваше, за да върви по-леко работата. Дребосъкът схващаше от половин дума чепатия български хумор, а старшинските „бисери“ го караха да се смее така, че от малките му искрящи очи потичаха сълзи. Помнеше ги всичките и с удоволствие ги вмъкваше в ежедневните им разговори.

Делян сложи ръка на слабото му, жилаво рамо.

— Песента си я знаем, пеем я вече четвърти месец — поклати той глава и загрижено добави: — Лошото е, че днес ще я пеем само на три гласа!

— От къде започваме? — беше единственият коментар на боливиеца.

— Трябва да довършим днес предната стена. Обаче ще ни е трудно без втори помощник.

Олег също погледна към Ервин. И днес слабичкият дребосък трябваше да бърка сам цимент и пясък за двама майстори-зидари.

— Ще се справим! — отсече украинецът. — Качваме всичко на площадката и започваме.