Жега в Мадрид

Погледна към мълчаливия Олег, който бъркаше циментовия разтвор с Ервин. Украинецът беше на около четиридесет и пет, петдесет годишен, с високо, изпъкнало чело и големи светли очи, които с един поглед виждаха човека отсреща като рентгенов апарат и веднага го преценяваха точно какъв е и колко струва. Усмивката му, широка и открита, изтриваше възрастта от лицето му и го правеше младо и живо. Имаше, обаче, моменти, в които над него сякаш лягаше тъмен облак. Тогава той се затваряше в себе си, лицето му се втвърдяваше и ставаше възрастно и уморено. Какво ли правеше той тук, в Испания? За Ервин беше ясно: жена и две малки деца в Боливия, парите не стигаха до никъде. Олег не говореше много за себе си, но беше споменал че няма семейство… „Ще ги поканя в неделя да отидем на реката, където Вальо и децата ходят на риболов! Ще поплуваме и ще поприказваме на спокойствие.“

Гласът на Ервин се извиси на финала, след това постепенно затихна и спря.

— Браво, момче!

Възрастният съсед на верандата бурно ръкопляскаше, забравил за недочетения вестник. Боливиецът му махна с ръка и се усмихна широко.

— Защо спряхте, бе, глупаци? — провикна се престорено строго Олег, имитирайки старшината от вицовете.

— Има пауза! — отзова се с готовност Ервин.

— Аз колко пъти съм ви казвал да пеете и паузите!

— Не може! Гладна мечка хоро не играе! — отговори боливиецът на български, като заваляше смешно чуждите за него звуци и бъркаше ударенията.

Време беше за обедна почивка. Слънцето вече печеше немилостиво, а хладилната чанта беше наполовина изпразнена. Олег се изправи и огледа с вещо око завършената стена:

— Мисля, че стана добре… След обяд продължаваме с вътрешната стълба.

Делян се отдръпна, запали цигара и огледа внимателно наредените в стройни редици тухлички:

— Тук е добре. Обаче стълбата вътре, долу, няма да стане.

— Че ние едва сме я започнали! — възпротиви се Ервин. — От къде знаеш, че няма да стане?

— Видях плана на къщата. Има грешка… Ако работим по чертежа, горният край ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата!

Настъпи неловко мълчание. Боливиецът, който никога не казваше пръв мнението си, погледна очаквателно към Олег. Умните очи на украинеца се обърнаха към Делян:

— Ти си по професия агроном, нали?

— Да.

— Разбираш ли от архитектурни планове?

— Не съм ви казвал. Преди да взема диплома за агроном, завърших… младежът се запъна, не знаеше как да преведе на испански език „строителен техникум“.

Олег, останал сериозен, търпеливо го гледаше и изчакваше да се доизкаже.

— … пет години учих средно училище по архитектура и строителство. Това е едно от най-добрите училища в моя град.

Делян погледна към Ервин, който се почесваше недоверчиво по мургавия врат и весело се засмя:

— Още сънувам, че ме карат да чертая и се събуждам, изпотен от ужас!

Смукна от цигарата и погледна към Олег:

— Можете да ми вярвате! — каза той сериозно — Няма никакъв смисъл да продължаваме със стълбата.

Олег постоя замислен, след това протегна решително дългите си ръце и прегърна през раменете двамата омърлушени работници.

— Слизаме да обядваме! След това ще решим какво ще правим.

— Желаете ли кафе, момчета?

Широката усмивка на Педро разкриваше два реда едри, равни и бели като ризата му зъби.

Олег опъна с наслада дългите си крака до масичката и избърса пръстите си с хартиена салфетка:

— Разбира се, приятелю! След този хубав обяд по едно силно кафе ще ни дойде много добре!

Педро сръчно разчисти масичката, забърса я с чиста кърпа и тичешком отнесе пълния с чинии поднос зад тезгяха. След минута чашите кафе с мляко и неизменните сладки с шоколадова глазура бяха пред тримата работници, а бодрият глас на Педро се чуваше от другия край на пълния бар.

Ервин взе най-голямата от сладките и с видимо удоволствие я пъхна в устата си.

— Изяж и моята! — засмя се Делян. — Аз след този обяд мога само да изпуша една цигара.

— Чудя се: такъв малък човек къде побира толкова храна! — тупна Олег слабото, жилаво рамо.

Боливиецът глътна от ароматното кафе и се ухили:

— Храната тук е толкова вкусна, че с удоволствие бих изял още едно меню!

— Всичко се приготвя от съпругата и сина на Педро. — Каза Олег. — Този бар е негов. Отворил го е дядо му още по времето на Франко.

— От къде знаеш това?

— Миналата неделя гледахме с него мача между Real Madrid и Barçá. Изпихме доста бира и научих много интересни неща.

Олег отпи от горещото кафе и посочи с ръка към пода:

— Знаете ли защо много клиенти тук хвърлят смачканите хартийки и фасове на пода, макар че Педро е наслагал кошчета на всеки метър?

— Виждал съм го и в други барове тук, в Испания — вметна Делян. — Винаги съм се чудил защо го правят.

— От уважение към собственика и да направят реклама на заведението!

Олег срещна недоверчивия поглед на младежа и се засмя:

— Да, приятелю! По този начин показват, че барът се посещава от много хора. Значи — кухнята му е добра.

— Има логика! — измърмори Ервин с пълна уста.

Смачка две салфетки, пусна ги на пода и се провикна към Педро:

— Едната е за яхнията, а другата — за шоколадовите бисквити!