Жега в Мадрид

Ивана отвори очи и отметна леката завивка. Протегна ръка към нощната лампа, все още замаяна от съня и натисна копчето. Светлината я заслепи и тя инстинктивно закри лицето си с ръка.

Звънецът отново настойчиво зазвъня.

Ивана скочи от леглото с разтуптяно сърце и погледна към будилника на нощното шкафче. Шест и тридесет сутринта. Погледът й потърси Илия, но видя само възглавницата му, паднала на килимчето до широкото легло. Вдигна я машинално, сложи я на мястото и приглади косите си с ръка. Краката й трепереха.

— Господи! Пак този звънец!

Пое дълбоко въздух, грабна халата от табуретката, наметна го бързо и изтича до външната врата.

— Кой е? — извика тя и запревърта ключа в бравата.

— Ние сме с детето.

Гласът на Таня звучеше така, сякаш нечия ръка я стискаше за гърлото.

— Сега, сега ще отворя! — засуети се Ивана. — Бравата от снощи нещо заяжда… А, готово!

Като видя бялото като тебешир лице на младата жена и тялото на Росен, отпуснато в ръцете й, тя усети, че се олюлява и подпря гръб на стената. Опитните й очи на преживяла безброй инциденти учителка светкавично огледаха детето. „Живо е, диша, няма кръв по него!“, въздъхна тя с облекчение и отвори широко вратата.

— Какво има?

Илия се показа зад нея, завит с халата си, с мокра коса и насапунисано с пяна за бръснене лице. Без да дочака отговор, той протегна ръце, грабна момченцето и го внесе в сумрачната трапезария. Двете жени изтичаха след него. Ивана грабна от кухненския бокс кърпата за лице, избърса лицето на мъжа си, след това прегърна изтръпналата Таня през раменете и внимателно я сложи да седне на един стол. Самата тя застана права като стража до масата, вперила очаквателен поглед в детето.

— Я да видим какво е станало с моя приятел!

Илия сложи Росен да легне на дивана и хвана отпуснатата му ръчичка.

— Гори целият — отбеляза той.

— От миналата нощ е така — гласът на Таня идваше сякаш изпод земята. — Втресе го, започна да повръща. Георги си беше вкъщи, извикахме „Бърза помощ“.

— Какво му казаха?

— Грип. Имало сега някакъв летен вирус.

— Хубава работа! Такъв голям юнак да го надвие някакъв мъничък вирус!

Илия докосна с устни челото на детето и рязко се изправи:

— Колко градуса му е температурата?

— Преди малко я премерих — прошепна Таня. Нашият термометър показа 40,5°С.

— Не може да бъде! — подскочи Ивана и припна към прозореца. — Сигурно е бил счупен! Сега, само да вдигна щорите, че не виждам в тъмното и ще потърся нашия!

Натисна с привичен жест бутона на прозореца и рулетната щора започна да се вдига с тихо бръмчене. В долната част на стъклото блесна тясна бяла ивица, която бързо започна да расте и да осветява малката трапезария. Слънцето беше изгряло и вече напичаше тънкия цименти панел.

Росен, който дотогава лежеше неподвижен и унесен, внезапно вдигна слабите си ръчички и закри с тях лицето си.

— Ох, очите ми! — изохка тихо той и отново притихна.

— Какво? Болят ли те? — наведе се над него Илия.

— Светлината! Махнете светлината!

Ивана натисна копчето и щората започна плавно да се спуска надолу:

Сега, леля, сега! Исках само да намеря термометъра!

— Ето го, мамо. В мен е.

Мара стоеше на вратата като самодива в дългата си бяла нощница и разпилени по раменете коси. Улисани с Росен, не бяха разбрали кога с станала и дошла при тях.

Ивана гледаше като в сън как Илия слага малкия термометър под мишничката на детето, изчаква краткото бип-бип и вперва поглед в екранчето. „Боже, дано да се засмее! Да се засмее и да каже, че няма нищо страшно!“

Челото на Илия се покри със ситни капчици пот. Ивана се пресегна ричко и грабна термометъра. На екранчето се чернееше 40,9°С.

— Маре, подай, ако обичаш, една кърпа с вода и оцет и вдигни още малко щората!

Гласът на Илия беше толкова нисък и невъзмутим, че по гърба на Ивана полазиха студени тръпки. Тя най-добре си знаеше какво се крие зад това външно спокойствие. „Само дано не вдигне сега кръвното!“

Илия се наведе над момченцето и пъхна едната си длан под отпуснатата му главичка, а с другата хвана дясното краче:

— Хайде, партньоре, да направим с теб едно просто упражнения! Сега ще наведеш главата към гърдите и ще опреш брадичката в тях.

Детето послушно надигна главичка, но изохка и веднага я отпусна.

— Боли.

— Няма страшно — снижи се до шепот гласът на Илия. — Хайде, сега свий десния крак в коляното и опри бедрото в корема, а левият крак да остане опънат.

Ивана изохка и тихо прехапа устни, за да не извика с глас „Не, само това не! Не може да е това!“

Усети, че й премалява, притвори очи и се свлече на стола до притихналата Таня. Споменът я завъртя със силата на ураган и тя цялата потъна в него…

… Двамата с Илия — учители за първа година. Долнище — сковано от студ и лед. Обилен сняг трупаше вече втора седмица. Фадромата, която обслужваше две села, не смогваше да разчисти асфалтираното шосе, което свързваше селото с близкото градче. Транспортът беше преустановен, тръбопроводът за питейна вода — спукан, рафтовете в хранителния магазин — празни.

Тогава започна най-страшното:

— Учителке! Много ми е лошо!