Жега в Мадрид

Тримата мъже мълчаливо се заловиха за работа. Делян и Олег опънаха тънкия канап и сръчно заредиха малките оранжеви тухлички. Собствениците искаха къщата отпред да бъде неизмазана и двамата майстори се стараеха фасадната стена да стане както трябва. От време на време единият от тях спираше и помагаше на боливиеца да направи циментовия разтвор, след това продължаваше да реди тухлите по канапа. Дребничкият Ервин сновеше пъргаво като совалка, а малките му ръце не спираха. „Колко бързо се научи! А само преди няколко месеца не знаеше какво е гипс, какво е цимент.“

Малката, блестяща от чистота уличка пред къщата се беше събудила и лека полека се приготвяше за поредния жарък августовски ден. Възрастният съсед от дясно разходи красивото си златисто коли, купи по един брой ЕЛ ПАИС и АБС и се прибра, за да изпие сутрешното кафе с пържени понички на верандата. Павилионът за сладолед и бонбони отсреща беше вдигнал металните щори. Пълната, бъбрива и вечно ухилена Палома вече даваше първата кутия със сладолед на десетгодишния Карлос. Къдрокосият, загорял хлапак, който живееше с родителите си в голямата къща с басейн от ляво, купуваше всяка сутрин няколко кутии със сладолед и сладкиши. След обяд той канеше тумба хлапета, които до залез слънце скачаха в басейна като жабчета, а на другата сутрин купуваше нови кутии сладолед за следобедна закуска. Младичката, стеснителна Етел отвори хлебарничката до павилиона на Палома и започна да мие тротоара пред голямата стъклена витрина. От време на време момичето хвърляше крадешком погледи към тях, но щом очите й срещнеха погледа на Делян, загорелите й бузи ставаха тъмночервени и тя свеждаше глава.

— Гладен съм — подхвърли Олег и смигна на Ервин.

— И аз! — ухили се боливиецът. — Яде ми се топъл, пресен хляб!

— И на мен. Но само ако го купи Делян!

— В такъв случай днес ще стоите гладни! — тросна им се Делян, смръщил вежди.

Олег изправи двуметровото си тяло и сложи едрите си лапи на кръста:

— За мен и за моето коремче ще бъде полезно. Погледни, обаче, Ервин! Не ти ли е жал за него?

— Ако не престанете, наистина ще бъде жалко за него!

— Хайде, не се сърди! — тупна го по рамото украинецът и се ухили на Ервин. — Изпей една песен от твоята страна, да се извиним на нашия приятел.

Боливиецът изправи глава и се подпря с две ръце на дръжката на лопатата, с която бъркаше разтвора. Широката усмивка не слезе от лицето му. Погледът прескочи хлебарницата на Етел, плъзна се нагоре по напечения хълм отсреща и потъна някъде високо и далече. Ервин се усмихна още по-широко, пое дълбоко въздух, наведе се с лопатата и запя. Гласът му, силен, плътен, мощен, сякаш извираше не от тесните му гърди, а от далечната, жарка земя, от която беше дошъл. Мелодията, нежна, страстна и жива се понесе над разсънената уличка, а думите на протяжния южен акцент зазвучаха като заклинание на изпаднал в транс шаман:

Tanto tiempo llorando у agotando mi vida
Tanto tiempo amando mi fantasia
Tanto esconder la verdad
Que fue mi mania
Tanto tiempo esperando en agonia…

Малките ръце на Ервин не спираха, но той сякаш не виждаше и не чуваше нищо. А гласът продължаваше да се лее, страстен и горещ като въздуха горе на скелето.

Tantos amores hay рог el mundo,
Tantos errors bien profundos,
Tanta tristeza у alegria
Por la palabra AMOR…

(стихове Даниел Денев)

Делян мълчаливо слушаше, изпълнен с възторг и преклонение пред това чудо, което хората наричаха с обикновената дума „талант“. „Всеки човек е изпратен на земята с някаква мисия“, казваше дядо му Дельо. „Ако той не разбере каква е тя и не я изпълни, ще остане завинаги неудовлетворен и нещастен!“ Ервин, без съмнение, беше изпратен да пее. Ръцете му редяха бързо тухлите, вече горещи от напеклото слънце, докато песента го заливаше ласкаво като морска вълна, отмиваше натрупаната чернилка и го изпълваше с бурна радост и необяснима печал. „Къде се е научил да пее така?… Работим от месеци заедно, а колко малко знаем един за друг!“