Жега в Мадрид

Децата влизаха в класната стая, треперещи от треска, а червените им личица изгаряха от високата температура.

В селото нямаше лекар, а младичката фелдшерка беше в отпуск по майчинство. На вратата на здравната служба от месец висеше тежък катинар.

— Не можем повече така! — изплака една сутрин Ивана в празната и студена като зимник учителска стая.

Бяха останали само двамата с Илия. Другите учители и възрастната болнава директорка живееха в града, как да дойдат през преспите?

— Връщаме децата по домовете и затваряме училището! — тръсна тя глава и захвърли учителския дневник на дългата маса под стреснатия поглед на чистачката Мая.

Илия я прегърна и прекара ръка по разпилените й коси.

— Къде да ги върнем? — каза тихо, сякаш на себе си той. — В тъмното и студеното?

След това продължи по-силно и уверено:

— Ще докараме от нас печката на дърва и въглища и ще съберем всички болни ученици в трапезарията!

— Тука си имаме печки, учителю!

Пълната, мургава Мая се изтъркули като топка от вратата и черните й като маслини очи светнаха тревожно.

— Нали бяхме до по-лани интернат — продължи тя живо, — имаме си и печки, и легла! Мазето ни е пълно!

— Браво! — усмихна й се одобрително Илия. — Хайде сега, лельо Мая, да минеш по най-близките къщи и да викнеш бащите и майките на помощ!

Погледът на възрастната жена се запали срещу неговия:

— Ей сегичка ша ги обиколя, учителю! Сичките ша ги обиколя! Ша дойдат те, как няма да дойдат!

До вечерта голямата столова беше превърната в лазарет. Печките с дърва бумтяха, във фурните им се опекоха питки с кой знае от къде дошло овче сирене, а на нажежените плочи къкреха две големи тенджери с кокоша супа. Готвачът на стола на ТКЗС-то, бай Мустафа, сновеше чевръсто между печките с огромен лъскав черпак в ръка и бършеше потното си чело с голяма шарена кърпа.

Ивана приседна на дървено столче до една от печките и протегна подутите си крака:

— Как се вдигнаха като един! Също като във филм!

— Ша са дигнат ми, къде ще идат! — извърна се към нея Мая, която слагаше кърпа, напоена с оцет и вода, на горещото чело на едно от децата — Нали е за техните дечурлига!

— Не е глупав народа, учителке! — вметна бай Мустафа и шумно сръбна от черпака с врялата супа. — Вижда той кой мисли за него, дето е тук, долу!

Мая пъргаво изправи пълната си снага и вдигна ръката си:

— И кой слуша оня, дето й там, горе!

Ивана се усмихна снизходително.

— Знам аз, че вий, младите, сега не се молите на Господ! — сви вежди възрастната жена и седна с пъшкане срещу нея.

— Помоли му се ти вместо нас — обади се Илия, който седеше на масичката в ъгъла и отчаяно въртеше шайбата на телефона. — Поръчай му утре да ни пусне от горе лекар!

— Или поне да спре снега… — въздъхна уморено Ивана и облегна схванатия си гръб на стената.

— Ша стане! — засмя се насреща й Мая. — Дай сига да ти разтрия краката, както само аз можа!

През нощта Мюмюн от трети клас започна до повръща.

— Главата ми, бе, хора! — стенеше детето.

На сутринта притихна и само учестеното му дишане показваше, че е живо.

— Знаеш ли къде живее кметът? — обърна Илия посивялото си лице към Мая.

— Кой, сигашния ли? — махна тя пренебрежително с ръка. — На него само млади булки му дай, за друго нидей го търси!

— Добре, нека да не е сегашният! — хвана се за думите й Ивана. — Предишният тук ли живее?

Забравила безсънната нощ, възрастната жена подскочи и изхвръкна от стаята.

— Трябваше още вчера да го викнем — обади се бай Мустафа, който слагаше подпалки на една от печките. — Борис Македонски знае какво да прави!

След по-малко от половин час вратата на столовата рязко се отвори и заедно със студа в стаята влетя Мая, последвана от двама мъже. По-младият, слаб, дребен, с мургаво, небръснато лице, се втурна към леглото на Мюмюн. Беше Али, бащата на болното момченце.

По-възрастният мъж се спря на вратата. Зорките му сиви очи под тъмните, рошави вежди, за секунди прошариха по леглата с унесените в трескав сън деца, след това се плъзнаха по Ивана, която стискаше чашката с изстинало кафе в треперещите си ръце и по едрата фигура на бай Мустафа, който вадеше от голям черен тиган ухаещи на пържена мас мекици. Накрая се спря на Илия, който седеше зад масичката с телефона, където беше прекарал нощта.

— Добро утро на всички! — поздрави той с нисък, плътен глас, приближи със стегната, безшумна стъпка към Илия и протегна бодро ръка.

Аз съм Борис Македонски, приятно ми е!

Ивана гледаше как едрата ръка на новодошлия стисна силно изморените пръсти на мъжа й, а сивите очи се впиха в тъмните кръгове под очите му. „Бивш офицер“, помисли си тя и усети как се изпълва с надежда. Вече не бяха сами в бедата!

Борис издърпа един стол, седна срещу Илия и погледна към телефона:

— Телефонна връзка скоро няма да има. Като гледам окъсаните жици и как продължава да вали…

— Трябва ни спешно превоз — разтърка слепоочията си Илия. — Три от децата са много зле, а още девет са с висока температура.

— Линейка не може да дойде! — отсече Борис. — Трябва да действаме със собствените си сили!