Жега в Мадрид

— А! Още една българка! — възкликна жената, скочи от седалката и грабна кожената раница до нея. След това се намести на свободното място срещу Дона и впери поглед в лицето й. — Нали може?

— Може!

Дона на свой ред любопитно я загледа. Руса главичка, закръглено коремче, покрито с туника на широки, ярки карета… Пчеличката Мая от детския сериал!

— Добра жена си ти и добро мислиш! — тъмните очи на „пчеличката“ преминаха през нейните и потънаха дълбоко в нея. — И каква си ми умна! Ама си свила душичката си на таралеж!… Защо се притесняваш толкова за сина си?

Дона ококори очи и усети как я присвива под лъжичката. „Откъде тази непозната жена знае, че имам син?“

„Пчеличката“ се пресегна свойски, хвана лявата й ръка и я обърна с дланта нагоре.

— Какво хубаво те чака! Само че трябва да изтърпиш още малко!… И да си отваряш широко очите и сърцето, да не го изпуснеш!

— Добре — смутолеви глупаво Дона и преглътна. От изумление беше загубила дар слово.

— Я ми кажи на къде си тръгнала!

Дона се усмихна, бръкна в чантата си и подаде на странната пчеличка голям шоколад Милка.

— На собствения си рожден ден! Заповядай! За мое здраве!

Стъписването беше преминало, оставило след себе си чувство на лекота и радост.

— Ами тогава, защо мълчиш до сега?

Жената бръкна на свой ред в раницата си и отново протегна малката си бяла ръка:

— Дай си тук лапичката!

Дона с готовност обърна мургавата си длан.

— Перла! — възкликна тя, като видя седефеното зрънце.

— И то истинска! — каза сериозно жената. — А на това листче е телефонният ми номер.

— Мяо Син3 — прочете Дона на глас.

— Това е китайското ми име! — засмя се насреща й чудатата българка.

— Аз съм Алиса в страната на чудесата — промълви Дона. — А ти си Бялата Царица!

— Започва нощ на чудесата! — кимна с глава жената. — С пълна луна!… Хайде сега, слизай, че дойде твоята гара!

— Че ти откъде знаеш къде… — започна Дона, но погледна през прозореца и прочете „Торехон де Ардос“ на малката червена табелка.

— Аз сънувам! Провикна се тя и скочи тичешком от вагона. — Още не съм се събудила!

— Ще се събудиш! — поклати глава чудатата жена. — Съвсем скоро ще се събудиш, моето момиче!

— Здравей, Димитре! — поздрави Дона дребничкия, свит мъж, който стоеше чинно на горещия перон и й усмихваше свойски насреща. — Къде е Калоян?

Мъжът посегна и пое пълната чанта от ръцете й.

— Изпрати мен. Пребит е, карали сме осем часа без прекъсване.

„Нима ти не си изморен? Нали шофирате заедно!“

— Да минем от тук. По-пряко е — посочи мъжът наляво.

— Зная пътя — усмихна му се Дона.

Тръгнаха по напечената асфалтирана алея и завиха под жълтата табела на магазин „Украйна“. Подминаха павилиончето за сладолед с вечната тумба негърчета около него, магазинчето за бонбони и чипс, бара, където за първи път се срещнаха с Калоян… Колко пъти е идвала тук? Не много, наистина. Той — зад кормилото, тя — заета с грижите около възрастната госпожа Мария Долорес. Съботните нощи, прекарани с него тези няколко месеца, се брояха на пръсти. „Тази нощ ще остане незабравима и за двамата, реши в себе си Дона и вдигна глава към обсипаното с едри ярки звезди небе. Ето, пълната луна е тук, като по поръчка, а чудесата ще си ги правим сами!“

Малкото жилище ги посрещна с ритмите на чалга, които се изсипваха от мощната музикална уредба и се сливаха с няколко боботещи мъжки гласа, спорещи оживено на български език. Гъст като мъгла цигарен дим се стелеше под ниския таван на хола, а от отворената врата на малката кухня се носеше мирис на печено месо и подправки.

Калоян, гол до кръста, обут с къси памучни панталони, седеше начело на голямата разтегателна маса, обвит в остър, синкав дим и с дебела кафява пура в ръката.

— А! Ето го моето момиче! — обърна се към нея той. — Тук те искам, до дясното си коляно!

„Дори не се надигна от стола!“, прехапа устни Дона, но го прегърна нежно през широките рамене и го целуна по устата. Силна, смесена миризма на цигарен дим и скъпо уиски я удари в лицето и тя бързо се отдръпна. „Защо не ме почака? Да ме поздравиш с празника, да си кажем «Наздраве»!“

Въздъхна безшумно и се облегна назад на неудобната дървена облегалка. Взе чашата, която Димитър беше напълнил грижливо с уиски и се загледа в прозрачните кубчета лед. „Само не се самосъжалявай! Празникът не се крие единствено в букета с рози и вечерята на свещи за двама!… Сега се усмихни като добро момиче!“

Вдигна глава и плъзна поглед по насядалите около масата сгорещени и запотени мъже. Срещу нея Димитър се беше свил уморено над чинията си и лакомо гълташе от супата. До него, с гръб към масата и обърнат към екрана на телевизора, дремеше Чавдар, намусеният племенник на Калоян. Зад тях, в самия ъгъл на масата, с лист и молив в ръката, седеше младият му съквартирант Делян. Свел глава към по-възрастния мустакат мъж от лявата му страна, той разпалено му обясняваше нещо.