Жега в Мадрид

— Когато видите някой, че се мъчи, оставете го! Може пък така да му харесва!

Дона затвори вратата и се обърна към масата. Потърси с поглед Калоян, но видя само празния стол и още димящата пура в пепелника.

— Сега ще си поговорим с теб, приятелю!

Тръгна към дъното на коридора, където беше спалнята му, и без да почука, натисна решително дръжката на бравата.

Наведен над един посивял от прах пътен сак, с гръб към вратата, мъжът вадеше голям найлонов плик, пълен догоре с омачкани тениски. Като чу шума, той се изправи с пъшкане и обърна умореното си лице към нея.

Гневът й се разсея като дим. Забравила всичко, тя се сгуши в него и мушна доверчиво глава под брадичката му. Той я обгърна с мускулестите си ръце и се наведе над нея.

— Няма държава, в която да не съм бил — избоботи гласът му в малкото й ухо — и да не съм изчукал по една путка.

— Добре ли си?

Дона се сепна, отвори очи и вдигна замаяната глава от парапета на терасата.

Остра, неочаквана болка преряза вдървения й врат и тя неволно изохка.

Дребничкият Димитър протегна ръка и бащински я помилва по разчорлената коса.

— Недей да стоиш повече на това течение!

— Колко е часът?

Гласът й прозвуча дрезгав и пресипнал над смълчаната осветена уличка.

— Наближава пет. Скоро ще съмне.

Дона изправи изтръпналия си гръб, стъпи на отеклите си ходила и се заклати като патица по коридора, мръщейки се от болка на всяка стъпка.

Калоян спеше дълбоко, свит на кълбо, мушнал едрите си ръце под омачканата възглавница.

— Като в моята рисунка — преглътна тя горчилката, напълнила устата й. — Само че тук ролята на събудител се пада на мен. Нали жените днес сме еманципирани…

Протегна ръка към масичката, взе ръчната си чанта, извади от нея последната „Милка“ и я сложи до главата на хъркащия мъж.

— Как да те събудя, принце мой? — прошепна тя и преметна чантата през рамо. — С целувка, или с два шамара, по твоята рецепта?

Целуна запотеното слепоочие и се изправи с въздишка:

— Ти сам си биеш шамарите, момчето ми! И се удряш там, където най-много боли!

Затвори безшумно вратата на малкото жилище и заслиза по тясното стълбище, без да се обърне.

Трета част

I. Делян

Автобусът Торехон де Ардос — Мадрид се вмъкна в тесния, извит тунел на терминала „Авенида де Америка“ и се спря на осми сектор на втория подземен етаж. Русата, къдрокоса шофьорка отвори и двете врати и обърна младежката си, неслужебна усмивка към малобройните пътници:

— Последна спирка.

— Довиждане!

Делян скочи леко от предната врата и погледна ръчния си Swatch. Единадесет без десет. Автобусът беше пристигнал по-бързо от предвиденото по разписание време. В ранния съботен преди обед делничните задръствания по магистралата липсваха. „Ще стигна пеша до офиса на Алваро. Ще имам достатъчно време. Тъкмо ще обмисля още веднъж всичко около строежа. Хубава каша забъркахме вчера! Не ни стигаше проблемът със стълбата!“

Пред очите му като стоп-кадър изникна трагикомичната сцена: Олег смръщил чело, стиска здраво краката на Чавдар, който виси надолу с главата и квичи като прасенце.

Прехвърли черното платнено куфарче в лявата си ръка, бръкна в джобчето на бялата риза и извади хладкия пакет с цигарите. Поколеба се за миг, след това с рязък жест го върна обратно и стъпи на пълзящия нагоре ескалатор.

Офисът на Алваро се намираше на улица „Веласкес“, в старинна сграда от края на XIX век. Делян застана пред входа и плъзна одобрителен поглед по напечената от яркото слънце фасада. „И моят офис ще бъде един ден в такова блокче. Не, не моят, а нашият — на Мара и на мен! Но засега…“

— Ще пиеш ли кафе?

Алваро се отпусна тежко в креслото зад тъмното абаносово бюро и посочи с жест белия кожен стол от другата му страна. Гласът на мъжа беше приглушен и леко пресипнал, а на мургавото, свежо избръснато лице, личаха умора и желание за сън.

Делян поклати отрицателно глава, седна сковано на стола и подпря куфарчето на краката на бюрото.

Алваро приглади с ръка влажната си, късо подстригана коса и вдигна от бюрото голяма порцеланова чаша, от която ухаеше на Nescafe.

— Тази нощ почти не сме спали — сподави той прозявката си зад зелените цветчета, изрисувани на бялата чаша. — Матилде имаше температура и кашля до сутринта.

Протегна ръка и сложи широката си длан върху единственото украшение на широкото бюро — увеличена цветна снимка, поставена в рамка, облепена със седефени мидени черупки. Делян проследи машинално движението на ръката. Под пръстите й надникнаха широко отворените очи на две-тригодишно момиченце, облечено в чудновата дреха на черни и оранжеви райета.

— Какво държи в ръцете си? — учуди се той.

— Метла! — Засмя се баща й с глас. — Тук е на празника на Вси светии в детската градина. Маскирана е като тиква!

— Май те е страх, а? — примигнаха съчувствено очичките. — И мен ме е страх, когато съм самичка в тъмното, на затворена врата.

— Кого? Мене ли?

Притесненият младеж беше изчезнал. На неговия стол се пъчеше храбър петгодишен мъж, гушнал треперещата си сестричка.