Жега в Мадрид

— Зная, че не можеш да разбереш. И аз тогава недоумявах: защо майка ми трябва да тича до тази болница? Защо здравият ми и толкова весел преди дядо не става от леглото? И най-вече: защо моят силен и добър баща изчезна от живота ни и никой не говори за него?… Намразих всичко и всички около мен. Бях убеден, че вината за това, че татко не се връща, е тяхна.

Чак след пет години разбрах. Един ден майка ми пишеше нещо на бюрото в салона, затрупано с документи, а аз гледах телевизия. По едно време тя ме помоли да взема някаква папка от нощното й шкафче в спалнята и да й я донеса. Отидох, отворих шкафчето, но вместо документа, който търсеше майка ми, намерих друг. Един малък плик, облепен с испански пощенски марки и с нашия адрес, написан на латиница. Първото и последното писмо от баща ми.

През този ден не се прибрах вкъщи. Седнах на една поляна в нашия парк „Аязмо“ и зачетох. Две страници равен, делови почерк, които завършваха с думите: „След конгреса оставам тук. Мизерията у нас ме убива физически и духовно. Зная, че съм гениален лекар, затова ще използвам шанса си. Ще успея на всяка цена! Само така ще мога да бъда доволен от живота си и полезен на хората! Никой и нищо не може да ми попречи и да ме отклони от пътя ми!“

Делян запали омачканата цигара, смукна от дима и избърса челото си с ръка.

— Тогава намразих баща си — продължи тихо той. — И него, и непознатата страна, с която ни беше заменил! Реших, че един ден ще отида на това проклето място, ще го намеря и ще му отмъстя за всичко, което ни е причинил!

Прибрах се в къщи късно през нощта, тих и кротък и заявих, че искам да уча испански език. Майка и дядо се спогледаха, но не ме попитаха нищо… Седем години след това най-добрата учителка в града ни се извини на майка ми: „Той говори испански като дявол, а за историята на страната знае повече и от мен. Не мога повече да го уча.“

— Не е преувеличила! — вметна Алваро. — Познавам много хора, които биха се гордели с твоя кастилски акцент!

Делян разтърка с пръсти слепоочията си и тихо въздъхна.

— Един ден, бях вече студент — продължи той, сякаш не беше чул думите му — гледах по телевизията документален филм за живота и творчеството на Гауди. Срещата с вашия „Луд каталунец“ беше за мен като… Не мога да намеря точната дума. Но тя е без значение! Важното е друго: че в този ден аз разбрах три неща за себе си! Първо, че вече не мога да мразя и второ — че не трябва да ставам архитект… Напуснах висшия институт по архитектура, започнах да работя като келнер, за да мога да се издържам сам и се записах да следвам задочно във факултета по агрономия.

Младежът погледна към лицето, което се усмихваше от монитора.

— Третото нещо — продължи той — беше прозрението, че парите са жизнена необходимост. За да направиш нещо голямо и хубаво, са нужни и пари. Много пари.

— Изобретил си велосипеда! — вметна шеговито Алваро — Открил си нещо, което всеки знае и използва!

— Сигурно си прав — продължи Делян сериозно, без да откъсва поглед от монитора. Но аз искам да сглобя своя велосипед! И не само да го имам, а и да мога да го карам на всякакъв терен. И най-важното — да разбера къде искам да отида с него. Затова съм тук, в Испания, като имигрант!

Младежът замълча и отмести поглед към прозореца. Врабчето беше отлетяло или се беше скрило от жегата в листата на кестена. Няколко минути тишината в кабинета се нарушаваше само от лекото жужене на климатичната инсталация над главите им и примъркваше на AIRIS-a под бюрото. След това Алваро стана, отвори вратата на хладилника и сложи на бюрото запотена бутилка Font Vella.

— Последната — вметна той и се отпусна уморено в креслото. Отвинти капачката със замах и напълни догоре двете стъклени чаши.

— Все пак моят метод подейства! — ухили се той на Делян и вдигна чашата.

— Като очистително — усмихна се виновно младежът. — Не съм говорил така от най-ранните си детски години. Извинявай!

— Ти извинявай!

Алваро погледна часовника си и сложи ръка на клавиатурата на AIRIS-а. Снимката изчезна от монитора и на нейно място се появиха имена и цифри.

— Другото, за което трябва да поговорим днес — каза делово той — е следното: баща ми и аз ти предлагаме да поемеш ръководството на строителен екип от четиринадесет човека.

Делян вдигна ръце и разтърка пулсиращите си слепоочия.

— Не искам да ми отговаряш сега — продължи мъжът. — Наистина ти стана много за днес! Зная, че вече мислиш единствено за реката край Сарагоса и за сомовете, които ще уловите!

— И това ли знаеш? — вдигна вежди младежът и изпи на един дъх чашата си.

Алваро доволно се засмя:

— Знаем го и аз, и Мария Луиса! Дори Матилде опита от оня седемдесеткилограмов сом, който уловихте през миналата неделя!

— Ако иска в понеделник да опита пак, ще трябва да тръгвам!

— Последен въпрос за днес — наведе се Алваро над бюрото. — Кога пристига твоята Мара?

— Явно тук някой знае за мен повече, отколкото аз самият!

— Не се сърди! Не е празно любопитство! Нали ти сам каза, че за да направиш нещо хубаво, са нужни пари!

— Да! Обаче казах също, че искам да карам собствен велосипед!