Жега в Мадрид

— Ще измислите нещо! — извиси глас Велика. — Млада си, здрава си, мъж като канара имаш до себе си! Не сте решили, не сте се върнали! В края на краищата не сте се оженили за Испания, я!

— Ами Елена?

Гласът на Стоил прозвуча така, сякаш той всеки момент щеше да заплаче.

— Та тя изобщо не се сеща за Плевен — продължи той тихо. — Така е свикнала тука! Ще речеш, че в Аранхуес се е родила и сред испанци е расла! Последният път, като говорихме с моите близки по телефона, баба й изплака: „Стоиле, мама, нашето Ели вече говори български като циганчетата в махалата!“

— Свикнала е — изтри Боряна очите си. — Всички вече свикнахме. Но моята душица си знае през какво е минала тук самичка първата година!… На вас по телефона казвах, че съм добре, а после… Една сутрин се събуждам, клепачите ми слепени като с лепило. Уплаших се, викам си — разболях се!… А то — сол! От сълзите, дето съм плакала цяла нощ…

— Стига вече, че пак ще залепнат! — смъмри я Стоил. — И си изпий айрана, че се стопли!

— Благодарност не съм чакала! — продължи Боряна, сякаш не беше чула. — Нито пък разбиране! Най-малко съм искала това от децата си! Точно обратното: молила съм се те никога да не усетят какво е преживяла майка им! Но да ми каже собствената ми дъщеря, че се срамува от мен!

Велика зяпна насреща й:

— Кой? Валето?… Тя ти е казала такова нещо!

— Същата! — сви вежди Стоил. — Обяснихме й, че щом иска да решава всичко сама, трябва да може и сама да се издържа! Че ние от тук нари няма да й изпратим. И тя това намери да каже на майка си: „Аз слугински пари не искам!“

Боряна вдигна рязко глава и вирна войнствена брадичка към майка си:

— Ти си знаела, нали? Валентина винаги е споделяла всичко с тебе!

— Кой, аз ли! — заклати глава Велика. — Аз само ако знаех!… Пръчката щях да грабна, не да си мълча!

— Мълчала си и още как! — изтъня гласът на Боряна. — Сякаш не знам колко искаш да се върнем! Да сме всички там, до тебе! Под крилото ти!

Велика отпусна ръце и сви едрото си тяло в края на кожения диван.

— Иска ми се, чедо — заби тя очи в пода. — Защо да го крия?… Има ли майка да не го иска? Нали всяка нощ с писма и снимки си лягам! Лежа и вия като кучка в тъмното и виня Господа, че къщата ви е пуст — пустиняк, а вие на чужди порти тропате… Ама денем, като изляза на двора да помета, запявам! Пея и се моля на същия този Господ да не ме слуша какви съм Му ги приказвала нощес!… И да си ви държи там, където сте, че у нас…

Дона протегна ръце, прегърна пълните рамене и замилва оредялата, ситно фризирана косица. Усети как едрото тяло се свива в нея, а напрегнатите мускули бавно се отпускат под пръстите й. „Като на малко момиченце, преглътна тя горчилката в устата си. Падне, удари се, но като му целунеш раничката и болката му намалее. Изглежда, всички така си оставаме — малки, ранени момиченца. До най-дълбока старост.“

— Ще се прибера в стаята си — каза тя тихо. — Не трябваше да оставам сега и да ви се бъркам в разговора. Извинете ме!

Боряна я погледна и изтри лицето си с кърпичката, превърнала се на мокро топче в ръката й.

— Ти извинявай, Доне! — подсмръкна тя жално. — Малко са ти сигурно твоите грижи, а и аз току те натоваря с нещо!… Но на кого да кажа тук, ако не си ти? На сестра си ли, или на приятелките си? Като всички са на хиляди километри!

— Утре ще пием кафе двете — обеща й Дона и тръгна към вратата, като се мръщеше от болка на всяка крачка.

— Чакай, момиче! — настигна я гласът на Велика. — С тебе имаме да довършим нещо! — Пълното тяло се надигна с пъшкане, промуши се през вратата на салона и се закова като стълб пред вратата на Дона.

— Мини първо през банята! — каза тя тихо на недоумяващата жена и кимна към джоба на памучните й панталонки. — Аз ще те чакам тук.

Няколко минути по-късно Дона се появи отново, като залиташе в тесния коридор и се подпираше на стената.

— Щастлива е Боряна! — изхриптяха гърдите й. — Че може още да плаче!

— Значи, ще си имаме бебе — каза Велика. Прозвуча естествено, като „Ще завали“.

Едрата ръка стисна здраво слабия лакът, а другата отвори вратата на стаята и натисна копчето на неоновото осветление.

— Ех, деца, деца! — изохка тя, отметна тънката завивка на леглото и сложи в него безсилната да се помръдне жена. — От кога не ти е идвал мензисът?

— От четири месеца — изтракаха зъбите на Дона. — Реших, че е започнала менопаузата… Къде ми беше умът, господи?

— При него — помилва Велика пръснатите по възглавницата влажни кичури. — При същия този Господ, дето го питаш! Че той се тъй прави с нас, жените: като ни изпрати любов, вземе, та ни прибере акъла… Как иначе щяха да се раждат човеци на земята?

Надигна се с пъшкане и натисна решително копчето на лампата.

— Спи сега! — чу се гласът й в тъмното. — А пък утре ще пием кафе тричките. От онуй, дето е без кофеин. Че ние и без него сме си луди…

Четвърта част

I. Делян