Жега в Мадрид

— Имаме и плажове със златен пясък! — засмяха се от предната седалка луничките на Пилар. — Като вашите в България. Само че пясъкът тук е докаран от Сахара.

— От Сахара?

„Всъщност е логично. Нали Канарските острови са по-близо до африканския бряг, отколкото до европейския.“

— На колко километра сме от Испания?

— Ние сме в Испания!

— Искам да кажа — от Европа — смути се Дона. — От континента.

— Тук казваме „от полуострова“ — засмя се Педро. — И мерим разстоянията в часове. Санта Крус де Тенерифе е на два часа път със самолет от Мадрид. И на един час часова разлика.

Черният мерцедес зави по широката, тиха улица и спря пред гаража на голяма триетажна къща, оградена с бяла, циментова ограда.

— Какъв бял град! — възкликна Дона, като слезе от колата. — Като сметана! И колко прохладен!… А Мадрид е оранжев и горещ!

— Температурата тук, на острова, е почти една и съща през цялата година — усмихна се Педро, поласкан от детинския й възторг. — Горе, на Тейде, е зима, а долу на плажовете — лято.

Дона го изгледа недоверчиво.

— Ще ти покажем! — мъжът очевидно се забавляваше. — Ще отидем един ден до обяд на ски, а след обяд — на плажа. А на обяд можем да минем през банановата плантация на свекърва ми. Да си откъснем десерта направо от дървото, като маймунките!

— Моля те, Педро!

Пилар бръкна в бездънната пъстра торба, която беше преметнала през рамо, извади от нея малка синя папка и връзка ключове и ги подаде с усмивка на Дона:

— Това са план-указател, пътеводител и туристически справочник на Санта Крус. А това тук са ключовете на къщата. Първият етаж е наш, вторият — на една моя леля. А мансардата на третия етаж сме приготвили за теб.

— Точно под звездите — засмя се Педро и вдигна капака на багажника. — Сега качваме куфарите и ти я показваме!

— Нека оставим това за по-късно! — помоли се Дона. — Искам първо да разгледам града сама. И да кажа „здравей“ на Атлантическия океан. Ще го видя за първи път в живота си!

— Водата на океана е студена — каза сериозно Педро. — А утрините тук са прохладни и през август. Вземи си връхна дреха!

— И плика със сандвичите! — пъхна Пилар в ръцете й пакета, който бяха увили предната вечер.

Дона закопча жилетката си, вдигна очи от разгънатата карта, която държеше на коленете си и плъзна поглед по островърхия паметник, който стърчеше пред нея.

— И тук — площад „Испания“ — промърмори тя под нос. — Логично. Макар че не сме на полуострова, сме в държавата. А тук, на картата, малко по-надолу от кръгчето на площада, пише: Морска гара. Сигурно е на океана, щом е морска… А това, което чуват ушите ти, не е бурията на духов оркестър, а сирената на кораб… А пък миризмата, която те кара да кихаш, не е от баницата на Велика, а от водораслите и от другите му там океански елементи…

Телефонът в чантата й бръмна като пчеличка и засвири. Дунавско хоро. Дона трепна, бръкна припряно в дълбоката велурена чанта и натисна копчето.

— Ало! Доне? — звънна в ухото й гласът на Боряна. — Пристигнахте ли вече? Къде си сега?

— Седя на площад „Испания“, Боби. Само че на хиляди километри от Мадрид. И тъй като го няма магарето на Санчо Панса да ми отговаря, си говоря сама на себе си!

— На всички познати съм се изпохвалила! — звънеше като утринна камбана гласът на Боряна. — В какво райско място си! За което толкова хора могат само да мечтаят!

— Човек трябва много да внимава с мечтите си! — въздъхна Дона. — Да не се чуди и мае, когато се сбъднат!… Вие как сте там, в Аранхуес?

— Чудесно! Багаж стягаме!

— Ясно, дали са отпуска на Стоил. Къде заминавате?

— Заминава само майка, Доне. За България! Току що презаверихме билета!

— Я ми разкажи какво става — усмихна се Дона, заразена от свежия утринен смях в ухото си. — Само да се наместя по-удобно на пейката.

— Валето се обади снощи. Една седмица не беше звъняла, ти знаеш, сърдита и на нас, и на цяла Испания. А снощи изведнъж: „Мамо, не мога да стоя тук нито минута повече!“ И плаче, та се къса! Аз, само като й чух гласеца и сърчицето ми слезе в гащите, а баща й — а-ха да ревне и той. „Какво става, бе, дете?“, питам аз, а телефонът подскача в ръката ми. А то какво било? Казали им от училището, че няма пари. За тия дечица, дето трябва другия месец да заминат за това там, олимпиада ли беше, състезание ли, не помня. Там хората си ги поемат и им осигуряват всичко, нищо, че са чужди. Само трябва да стигнат! Четири билета трябват само за дечицата!

— Няма ли спонсори?

— Ходила учителката. Прекъснала си ваканцията и обикаляла. Вчера й прекипяло на жената и не издържала, заплакала пред тях. А нашата — на нас. „Сега разбирам, майче, защо сте оставили всичко и сте се махнали от тази скапана държава!“ Нали си я знаеш, ядоса ли се, не си мери приказките! Майчушка! А Стоил, като я чу, само три думи й рече: „Ти си мисли ученето! Парите са моя грижа!“

— Нали нямаше да й изпраща? — засмя се Дона.