Жестокият месец

Преди няколко години, когато жителите на Трите бора за първи път решиха да организират търсене на яйца в неделята на Великден, въодушевлението беше голямо. Хората се събраха в бистрото на Оливие и докато пийваха и похапваха, разпределиха торбичките с шоколадови яйца, които трябваше да скрият на другия ден. Възгласи „Ооох!“ и „Ааах!“ с нотка на завист огласяха въздуха. Сякаш отново бяха деца. Но истинско удоволствие щяха да изпитат, когато видят лицата на хлапетата от селото. Освен това малчуганите нямаше да намерят всички яйца, особено скритите зад бара на Оливие.

– Прекрасни са – каза Габри, взе мъничка, изящно изработена гъска от марципан и отхапа главата ѝ.

– Габри! – смъмри го партньорът му Оливие, като дръпна гъската от едрата му ръка. – За децата е!

– Ами, просто искаш всичко за себе си! – Габри се обърна към Мирна и прошепна така, че всички да го чуят: – Само това ни липсваше. Гейове да раздават шоколадови десерти на децата. Трябва да уведомим „Морално мнозинство“!

Русокосият и срамежлив Оливие се изчерви силно.

Мирна се усмихна. Самата тя приличаше на огромно великденско яйце: тъмна, топчеста и обгърната с кафтан в ярколилаво и червено.

Повечето жители на селцето бяха в бистрото, скупчени край полирания бар или разположени в удобните стари фотьойли в салона. Цялата мебелировка се продаваше. Бистрото на Оливие беше същевременно и антикварен магазин. Всеки предмет бе снабден с етикет и цена, включително Габри, когато се почувстваше недооценен.

Беше началото на април и в откритите камини гореше огън, който хвърляше топли отблясъци върху широките чамови дъски на пода, придобили кехлибарен цвят от времето и слънцето. Из помещението сновяха келнери и разнасяха напитки и меко, полутечно сирене бри от фермата на мосю Паже. Бистрото, разположено до затревения селски площад, бе сърцето на старото квебекско селце. От двете му страни – свързани помежду си чрез вътрешни врати – бяха подредени другите магазини и обгръщаха къщите като древна тухлена стена. Бакалницата на мосю Беливо, пекарната на Сара, после бистрото и накрая, в самия край на редицата, книжарницата за нови и употребявани книги на Мирна. Три чепати бора се издигаха в другия край на площада от незапомнени времена като мъдреци, които най-сетне са открили това, което са търсели. От периферията на селото като паяжина се разклоняваха черни пътища, които водеха към планината и горите.

Но Трите бора бе забравено село. Времето се вихреше и бушуваше край него, понякога го връхлиташе, но никога за дълго, а и никога не оставяше твърде дълбока следа. От стотици години селцето се гушеше в пазвите на суровите канадски планини, скрито и защитено, и ако някой го откриеше, това ставаше по чиста случайност. Понякога изморен пътешественик преваляше хълма и когато погледнеше надолу, виждаше като Шангри-Ла подредените в кръг гостоприемни стари къщи. Някои имаха каменни, изветрели от времето стени и бяха градени от първите заселници по тая земя, осеяна с могъщи дървета и препъващи канари. Други бяха от червени тухли, строени от лоялистите1, които търсели убежище. Трети бяха в типичния квебекски стил: със стръмни метални покриви, приветливи стрехи и широки веранди. В другия край пък беше бистрото на Оливие, което предлагаше café au lait2 и прясно изпечени кроасани, както и приятни разговори, компания и внимание. Попаднеше ли веднъж в Трите бора, човек никога не забравяше селото. Но можеше да го открие само онзи, който се е изгубил.

Мирна погледна приятелката си Клара Мороу, а тя ѝ се изплези. Мирна последва примера ѝ и Клара завъртя очи. Мирна също завъртя своите и се настани до нея на дивана, обърнат към камината.

– Да не си пушила градински торф пак, докато бях в Монреал?

– Този път не съм – засмя се Клара. – Имаш нещо на носа.

Мирна опипа лицето си, намери „нещото“ и го погледна.

– Хмм, това е или парче шоколад, или люспа кожа. Има само един начин да се провери. – И лапна черната частица.

– Боже мой! – възкликна Клара. – И се чудиш защо не си омъжена.

– Не се чудя. Просто нямам нужда от мъж, който да ме допълва.

– О, така ли? Ами Раул?

– Аха, Раул... – изрече Мирна замечтано. – Той беше сладък.

– Да, беше гумено мече – съгласи се Клара.

– Той ме допълваше. Дори повече – добави книжарката, като поглади големия си корем, пищен като всичките ѝ форми.

– Я гледайте! – преряза разговора им остър като бръснач глас.

Рут Зардо стоеше насред бистрото, вдигнала във въздуха шоколадово зайче, сякаш е граната. Фигурката бе от горчив черен шоколад, имаше дълги уши, настръхнали, сякаш заекът се ослушва, и толкова реалистична муцуна, че Клара очакваше животинчето всеки момент да размърда деликатните си захарни мустаци. В лапите му имаше кошничка, изплетена от бял и млечен шоколад, а в нея – десетина изящно изрисувани яйца. Беше толкова красив, че Клара се молеше Рут да не го запокити нанякъде.

– Това е заек – изръмжа възрастната поетеса.

– И аз ги ям – каза Габри на Мирна. – Това е навик. Навик да ядеш зайци.

Мирна се засмя и веднага съжали, защото Рут обърна изпепеляващия си поглед към нея.