Жестокият месец

Клара се усмихна, но гледаше към Рут, която за първи път не излъчваше гняв или раздразнение. В изражението ѝ имаше нещо далеч по-обезпокоително.

Страх.

1 Жители на американските колонии, които останали верни на британската монархия по време на войната за независимост (1775–1783). – б. р.

2 Кафе с мляко (фр.). – б. пр.

3 Вид сандвич (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ВТОРА

Рут бе права. Мечките се връщаха всеки Великден, за да търсят шоколадови яйца. Разбира се, вече не намираха и след няколко години се отказаха, но останаха в горите около Трите бора. Жителите на селцето скоро се научиха да не предприемат дълги разходки в околността по Великден и никога, ама никога да не застават между новородено мече и майка му.

„Това е част от природата“ – мислеше си Клара. Но натрапчивата тревога остана. Сами бяха докарали това бедствие на главата си.

Сега Клара отново пълзеше на четири крака, но този път носеше кошничка красиви дървени яйца, с които бяха заменили шоколадовите. Идеята беше на Хана и Рор Пара. Дошли от Чехия, те бяха много талантливи в боядисването на яйца.

Цяла зима Рор дялаше яйца от дърво, а Хана ги раздаваше на всеки, който имаше желание да ги украсява. Не след дълго в селото заприиждаха хора от цялата околност, за да вземат яйца. Учениците ги украсяваха за часа по трудово, родителите откриваха отдавна забравени умения, баби и дядовци рисуваха сцени от далечната си младост. През дългата квебекска зима всички рисуваха и боядисваха, а на Разпети петък започваха да крият яйцата. След като ги откриеха, децата разменяха дървените находки за истински лакомства. По-точно за шоколадови.

– Я вижте това! – провикна се Клара от брега на езерото.

Мосю Беливо и Мадлен Фавро се приближиха. Възрастният мъж се наведе и преви почти на две върлинестото си хилаво тяло. Във високата трева имаше гнездо с яйца.

– Тези са истински – засмя се, като разтвори тревата, за да ги покаже на Мадлен.

– Колко са красиви! – възкликна тя и посегна.

– Недей! – спря я мосю Беливо. – Майката няма да ги мъти, ако ги пипнеш.

Жената бързо дръпна ръка и погледна Клара с широка усмивка на лице. Художничката винаги бе харесвала Мадлен, въпреки че не се познаваха добре. Мад живееше в района едва от няколко години. Беше малко по-млада от нея и кипеше от живот. Освен това бе надарена с естествена красота, къса тъмна коса и умни кафяви очи. И изглеждаше така, сякаш винаги се забавлява. „И защо не? – помисли си Клара. – След всичко, което е преживяла.“

– Какви са тези яйца? – попита Клара.

Мадлен направи гримаса и вдигна ръце. Нямаше представа.

Мосю Беливо отново се преви на две с грациозно движение.

– Не са на кокошка. Trop grands4. Може би на патица или гъска.

– Това ще е забавно – обади се Мадлен. – Едно малко семейство на селския площад. – Погледна към Клара: – В колко е сеансът?

– Ще дойдеш ли? – изненада се приятно художничката. – С Хейзъл?

– Не, тя отказа. Софи се прибира утре сутрин и Хейзъл каза, че трябва да сготви и да почисти, mais, franchement5... – Мадлен се наведе и зашепна съзаклятнически: – Мисля, че се страхува от духове. Мосю Беливо се съгласи да дойде.

– Трябва да се радваме, че Хейзъл е предпочела да готви – отбеляза бакалинът. – Ще ни приготви прекрасна гозба на фурна.

„Напълно в стила на Хейзъл – замисли се Клара. – Винаги се грижи за другите.“ Малко се страхуваше, че хората само използват щедростта на Хейзъл, особено дъщеря ѝ, но си даваше сметка също, че не ѝ влиза в работата.

– Знаеш ли колко работа ни чака преди вечеря, mon ami6 – напомни Мадлен на Беливо и го докосна леко по рамото. Усмихна се лъчезарно.

Възрастният мъж стори същото. След смъртта на жена му се случваше рядко, но ето че сега на лицето му се появи усмивка – още една причина Клара да харесва Мадлен. После двамата, понесли кошнички с великденски яйца в ръце, се отдалечиха под лъчите на късното априлско слънце. Най-младата и нежна светлина на годината озари тяхната млада и крехка връзка. Беливо – висок, слаб и леко прегърбен – стъпваше, сякаш са му пораснали криле.

Клара се изправи, разкърши четирийсет и осем годишното си тяло и се огледа. Пред нея се откри пейзаж от задници. Всеки жител на селото се бе надупил и криеше яйца насред затревения площад. Художничката съжали, че не си е взела скицника.

В Трите бора със сигурност нямаше нищо модерно, нищо шикозно или на гребена на вълната. Всъщност селото не можеше да се похвали с никое от нещата, които бяха важни за Клара преди двайсет и пет години, когато завърши колежа. Тук нищо не беше специално проектирано. Селото като че ли бе следвало примера на трите бора на площада и бе израсло от земята около тях.