Жестокият месец

– Сьомга? – предложи той, като ѝ поднесе платото.

– Коя е тази жена? – попита Клара.

– Мадам Блаватски, прочутата унгарска екстрасенска. Не усещаш ли енергията ѝ?

Мадлен и мосю Беливо ѝ помахаха. Клара им върна жеста, а после погледна към Жана, която изглеждаше така, сякаш ще припадне, ако някой извика „Па!“.

– Определено усещам нещо, младежо – отвърна. – Изнервена съм.

Габри Дюбо не знаеше дали да се почувства поласкан, че го наричат „младеж“, или да спори.

– Тази жена не е мадам Блаватски. Дори не се представя за нея. Казва се Жана не знам коя си – добави Клара, като разсеяно взе парче сьомга и го сложи върху парче ръжен хляб. – Ти ни обеща мадам Блаватски.

– Ти дори не знаеш коя е мадам Блаватски.

– Но знам коя не е. – Клара кимна и се усмихна на дребната жена на средна възраст, застанала леко смутено насред стаята.

– А щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че тя е екстрасенсът? – попита Габри, като направи знак с подноса към Жана. Зрънце каперси се търкулна през ръба и се изгуби в пухкавия ориенталски килим.

„Защо никога не си вземаме поука? – запита се Клара. – Всеки път, когато Габри кани специален гост, се случва нещо смахнато. Веднъж идва покерджия и отмъква всичките ни пари, друг път ни гостува певица, в сравнение с която дори Рут звучи като Мария Калас...“

Но колкото и ужасни да бяха за жителите на селото събитията, организирани от Габри, те със сигурност бяха много по-неприятни за нищо неподозиращите гости, задължени да забавляват Трите бора, вместо да си почиват на село, както им се искаше.

Жана Шове огледа стаята, потърка ръце в полиестерния си панталон и се усмихна на портрета над бумтящата камина. Изведнъж пред самите очи на Клара тя изчезна. Беше доста ефектен трик, макар да не изискваше свръхестествени способности. На Клара ѝ стана съвестно за нея. Какво изобщо си мислеше Габри?

– Ти какво си въобразяваш?

– Как така какво? Тя е медиум. Каза ми, когато се настаняваше. Наистина, не е мадам Блаватски. Нито е от Унгария. Но предсказва бъдещето.

– Чакай малко – прекъсна го подозрително Клара. – Тя изобщо знае ли какво си планирал за вечерта?

– Сигурен съм, че е отгатнала.

– След като е видяла да се събират хора, може би. Габри, как можа да ѝ причиниш това? Как можа да го причиниш на нас?

– Нищо няма да ѝ стане. Погледни я, вече започва да се отпуска.

Мирна бе занесла на гостенката чаша бяло вино и Жана Шове го гълташе, сякаш е чудотворна вода. Пълната негърка погледна Клара и вдигна вежди. Щеше да се наложи тя да води сеанса, ако екстрасенската продължи в същия дух.

– Сеанс ли? – попита Жана, когато Мирна я попита каква е програмата. – Кой ще прави сеанс?

Всички погледнаха към Габри, който много внимателно остави подноса на една маса и отиде до Жана. Невзрачната женица приличаше на парцал на закачалка до едрия жизнерадостен мъж. Клара прецени, че гостенката е около четирийсетте. Косата ѝ бе сивкавокестенява, а дрехите – купени на намаление от универсален магазин. Клара, която като художничка бе живяла в бедност през по-голямата част от живота си, нямаше как да не забележи тези неща. Запита се защо Жана е дошла в Трите бора и си дава парите за пансиона на Габри, който макар да не бе разоряващо скъп, не беше и много евтин.

Гостенката вече не изглеждаше уплашена, само объркана. На Клара ѝ се прииска да отиде да прегърне крехката женица и да я предпази от онова, което ще последва. Прииска ѝ се да ѝ даде хубава топла вечеря, топла баня и малко нежност – може би тогава щеше да живне.

Огледа се. Питър категорично бе отказал да дойде и нарече събитието „пълна помия“. Но подържа ръката ѝ малко по-дълго от обичайното, преди да я изпрати, и ѝ каза да се пази. Докато вървеше под звездите към светещото бистро, Клара се усмихна. Питър бе възпитан като ревностен англиканец. Такива неща го отвращаваха. И освен това го плашеха.

На вечерята бяха обсъдили темата и Питър очаквано заяви, че сеансът е побъркана работа.

– Побъркана ли ме наричаш? – попита Клара. Знаеше, че ще го смути, но в същото време ѝ беше забавно.

Съпругът ѝ вдигна глава, увенчана с буйни прошарени къдрици, и я погледна сърдито. Висок и строен, с орлов нос и умни очи, Питър приличаше повече на управител на банка, отколкото на художник. И все пак беше такъв. Но художник, който като че ли не се ръководеше от сърцето. Живееше в разумен свят, в който всичко необяснимо беше „побъркано“, „глупаво“ или „безумие“. Емоциите бяха безумие. Освен любовта му към Клара, която бе абсолютна и всеобхватна.

– Не, наричам „побъркана“ онази екстрасенска. Шарлатанка. Да говори с мъртвите, да предсказва бъдещето... глупости! Това е най-класическата документирана измама.

– Къде е документирана? В Библията?

– Не започвай да се заяждаш, Клара – предупреди Питър.

– Сериозна съм. Къде се говори за превръщане? На вода във вино. На хляб в риба. Къде се говори за магии като ходене по вода? За прокарване на път през морето. За проглеждане на слепите и прохождане на сакатите?

– Това не са магии, а чудеса!

– Аха – кимна Клара, усмихна се и продължи да се храни.