Жестокият месец

8 „Сара Бинкс“ (1947) е роман на професор Пол Хибърт. Написан като хумористична автобиография на измислена поетеса, отдала живота си на поезията, той се е превърнал в канадска класика. – б. р.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Хейзъл Смит се суетеше из уютната си тясна къщичка. Имаше милион неща да свърши, преди дъщеря ѝ да си дойде от университета „Куинс“. Леглата бяха вече застлани с чисти, изгладени чаршафи. Бобът на фурна се печеше бавно, хлябът втасваше, хладилникът бе зареден с любимите неща на Софи. Хейзъл се отпусна на неудобния диван в хола с пълнеж от конски косми. Чувстваше се смазана от тежестта на всичките си четирийсет и две години. Старият диван беше като покрит с микроскопични иглички и боцкаше всяка част от тялото ѝ, която влизаше в допир с него, сякаш се опитваше да я прогони. Въпреки това Хейзъл го обичаше, може би защото никой друг не го харесваше. За нея тапицерията на тази мебел бе пълна колкото с конски косми, толкова със спомени, също боцкащи понякога.

– Още ли го държиш, Хейз? – изсмя се Мадлен, когато за първи път влезе в малката стая преди няколко години.

Веднага отиде при стария диван и се покатери отгоре. Провеси се през облегалката, сякаш бе забравила как се седи, и обърна стегнатия си задник към смаяната Хейзъл.

– Велико! – чу се приглушеният ѝ глас между дивана и стената. – Спомняш ли си как се криехме зад него, за да шпионираме вашите?

Хейзъл бе забравила. Ето още един спомен, който щеше да свързва с тази мебел. Внезапно Мадлен се изкиска като ученичка, подскочи и се тръсна на дивана с лице към нея, като протегна ръце. Хейзъл се приближи и видя нещо между фините ѝ пръсти. Нещо чисто и бяло. Приличаше на избеляло от времето кокалче. Хейзъл леко се стъписа, малко уплашена какво ли е изпаднало от дивана.

– Това е за теб.

Мадлен внимателно остави подаръчето в дланта на Хейзъл. Цялата сияеше. Да, буквално. Голата ѝ глава бе увита с шал, веждите ѝ бяха очертани малко нескопосано и ѝ придаваха изненадано изражение. Синкавите сенки под очите ѝ издаваха умора, причинена от нещо повече от безсънни нощи. Но иначе Мад сияеше. И невероятната ѝ жизнерадост изпълни мрачната стая.

Не се бяха виждали от двайсет години и макар да си спомняше всеки момент от младежкото им приятелство, Хейзъл бе позабравила колко жива се бе чувствала винаги в компанията на Мадлен. Погледна в дланта си. Бялото нещо не беше костица, а навито на руло листче.

– Беше в дивана, представяш ли си? – възкликна Мадлен. – След толкова години. Сигурно ни е чакало. Чакало е този момент.

Хейзъл си спомни, че приятелката ѝ винаги изглеждаше като заобиколена от магия. А където има магия, има и чудеса.

– Къде го намери?

– Там, отзад. – Мадлен посочи зад дивана. – Веднъж, когато ти беше в тоалетната, го пъхнах в малка дупка.

– Малка дупка?

– Малка дупка, пробита от малка химикалка.

С искрящи очи Мадлен имитира как върти и пробива с химикалката дивана. Хейзъл се засмя. Представи си как момичето съсипва скъпоценната мебел на родителите ѝ. Мадлен не се страхуваше от нищо. Някога Хейзъл дежуреше в училищния коридор и следеше за спазването на дисциплината, а Мадлен се опитваше да се промъкне със закъснение в час, след като се бе крила в гората да пуши.

Хейзъл погледна бялото хартиено рулце в ръката си, непохабено от слънчевата светлина и времето, погълнато от дивана и изплюто десетилетия по-късно.

Разви го. И разбра, че е имало причина да се бои. Защото то съдържаше нещо, което промени живота ѝ в същия този момент – завинаги. На него, написано с ярколилаво мастило, имаше простичко послание:

Обичам те.

Не можеше да погледне Мадлен в очите. Затова се огледа наоколо и забеляза, че дневната ѝ, която тази сутрин изглеждаше толкова мрачна, сега бе топла и уютна, избледнелите ѝ цветове сякаш се бяха съживили. И когато отново върна погледа си на Мадлен, чудото се беше случило. Едно бе станало две.

Мадлен отиде в Монреал, за да завърши терапията си, но при първа възможност се върна в къщичката на село, заобиколена от хълмове, гори и поляни с пролетни цветя. Там намери своя дом, Хейзъл – също.

Сега Хейзъл вдигна нещата си за кърпене от стария диван с конски косми. Тревожеше се заради онова, което ставаше в бистрото.

* * *

Занимаваха се с гледане на руни – древните скандинавски гадателски символи. Според руническите камъни Клара беше вол, Мирна – боров факел, а Габри – пръчка, макар художничката да му каза, че руната означава „кучка“.

– Е, досега руните познават – отбеляза впечатлен той. – И бог знае, че си вол.

Мосю Беливо бръкна в кошничката и изтегли камък с издялан върху него ромб.

– Женитба? – предположи.

Мадлен се усмихна, но си замълча.

– Не – каза Жана, като взе камъка и го разгледа. – Това е бог Инг.

– Дайте сега аз да пробвам.

Жил Сандон пъхна мазолестата си лапа в кошничката и я извади стисната в юмрук. Отвори я и всички видяха камък с латинската буквата „R“. На Клара ѝ заприлича малко на дървените яйца, които бяха скрили за децата. По тях също имаше изрисувани символи. Само че яйцата носеха символи на живот, а камъните – на смърт.

– Какво означава? – попита Жил.