Жестокият месец

И така вместо да е с кавалер, тя бе в компанията на Мирна. Мадлен и мосю Беливо също бяха там и сякаш се колебаеха дали да се хванат за ръце. Бакалинът плахо докосваше с ръка нейната, а Мад явно нямаше намерение да се дръпне. Клара отново си помисли колко красива е Мадлен. Беше от онези жени, които другите представителки на нежния пол искат за най-добри приятелки, а мъжете – за съпруги.

Клара се усмихна на мосю Беливо и той се изчерви. Дали защото ги бе уловила в интимен момент и бе видяла чувства, които е по-добре да останат скрити? Замисли се, но реши, че изчервяването е повече свързано с нея, отколкото с него. След като бе подслушала Жил и Одил днес следобед, вече гледаше с други очи на бакалина. Допреди няколко часа той беше просто едно добронамерено и невинно присъствие в живота им, а сега бе мистерия. На Клара трансформацията не ѝ хареса. Не ѝ допадна също, че самата тя се поддава на слухове.

Жил Сандон бе застанал пред камината и енергично търкаше дънките си отзад, за да се сгрее. Беше толкова едър, че закриваше почти цялото огнище. Одил Монман му подаде чаша вино и той я взе разсеяно, като гледаше втренчено мосю Беливо. Бакалинът, изглежда, не подозираше за това внимание.

Клара винаги бе харесвала Одил. Бяха почти връстнички и се занимаваха с изкуство: Клара – с рисуване, Одил – с поезия. Твърдеше, че работи върху епична поема, ода за англичаните в Квебек, което изглеждаше подозрително, защото самата тя бе франкофонка.

Художничката никога нямаше да забрави един рецитал в Дома на Канадския кралски легион в Сан Реми. Бяха поканени всякакви местни автори, включително Рут и Одил. Рут първа прочете свои стихове от завладяващата си творба „До общността“:

Завиждам за негаснещия блясък,

подхранван от Книгата свещена.

Завиждам ви, о, да, завиждам,

че заедно на себе си сте верни.

И знам, че може би не виждате,

че трябва аз сама да бъда себе си.

След нея дойде ред на Одил. Поетесата скочи от стола си и без встъпление издекламира:

Пролет идва отведнъж,

с лек ветрец, уханен пъж,

с птича песен на бекас

ще прогони студ и мраз

и тогава стар и млад

ще изпита благодат.

– Прекрасно стихотворение – излъга Клара, след като всички се събраха в бара, за да утолят жаждата си за алкохол. – Само от любопитство... никога не съм чувала думата „пъж“.

– Аз си я измислих – безгрижно заяви Одил. – Трябваше ми нещо, което се римува с „отведнъж“.

– Може би „дъжд“ – предложи Рут и Клара я предупреди с поглед да внимава.

Одил се позамисли, но отсече:

– Не е достатъчно въздействаща.

– За разлика от безсмислицата „пъж“ – каза Рут на Клара, след което се обърна отново към Одил: – Е, определено се почувствах обогатена, дори наторена. Единственият творец, с когото се сещам да те сравня, е великата Сара Бинкс8.

Въпреки че не бе чувала за Сара Бинкс, Одил съзнаваше, че знанията ѝ са осакатени от образователна система, която признава само франкофонските гении. Предположи, че Сара Бинкс трябва да е много велика англоезична поетеса. Този комплимент от Рут Зардо стимулира творческия устрем на Одил Монман и в спокойни моменти в магазина си „Мезон биоложик“ в Сан Реми тя изваждаше изтърканата си ученическа тетрадка и пишеше стихотворение след стихотворение, без да чака особено вдъхновение.

Клара, която също познаваше творческото безсилие, ѝ съчувстваше и я подкрепяше. Питър, разбира се, смяташе Одил за откачена. Но тя знаеше, че не е прав; че много често онова, което отличава великите хора на изкуството, не е талантът, а упоритостта. Одил бе много упорита.

* * *

Сега осем души се бяха събрали в уютния заден салон на бистрото, за да призоват духовете на мъртвите на Разпети петък. Единственият въпрос беше кой ще го направи.

– Няма да съм аз – заяви Жана. – Мислех, че някой от вас е екстрасенс.

– Габри? – обърна се Жил Сандон към домакина.

– Ама нали казахте, че отгатвате бъдещето! – с умолителен глас каза Габри на Жана.

– Така е. Карти таро, руни, такива неща. Но не контактувам с мъртвите. Поне не често.

„Странно – замисли се Клара – как, ако си достатъчно търпелив, можеш да чуеш какви ли не смахнати неща от всекиго.“

– Не често? – попита я.

– Е, понякога го правя – призна Жана, като направи стъпки назад, сякаш Клара се канеше да я нападне.

Художничката се усмихна и се опита да си придаде не толкова настъпателен вид, макар че на тази жена навярно дори шоколадово зайче щеше да ѝ се стори прекалено настъпателно.

– Бихте ли го направили тази вечер? Моля ви? – изхленчи Габри, който вече виждаше как партито се проваля пред очите му.

Дребната, невзрачна, безлична Жана стоеше по средата на кръга от гости. И тогава Клара видя нещо да преминава по лицето на тази незабележителна женица. Усмивка? Не. Злобна усмивка.

7 Добър ден, госпожо Шове. Извинете (фр.). – б. пр.