Житие и страдания грешнаго Софрония

— Кога е тако, отпусти го да си пойде у пут свой.

И аз, като възседнах оттамо, за един четверт пойдох на село Сигмен, що е оттамо два часа. И тамо наскоро изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогива мя совзе страх и наченах да трепера като от тресавица. И до един час довтаса тамо и Милош и като ме видя, подиви се и вниде в ужас. И фати ея за ураненное лице свое и рече:

— Ох, отче мой, че жив ли еси? — Аз — рече, — като побягнах, много гледах отдалеч на вербата вис-иш ли обесен и не имаше тя. Ала като пукна пушката, рекох: „Ето отиде от тоя свят сиромах поп Стойко.“

Ето, такива нужди и смертнии страхове проминаха през главу мою. Ето, тако пострадах аз заради чуждии причини…

И като сверших тамо година, поидох на Карабунар. Седях и тамо една година, ала тамо мирно проминах. И като излязох оттамо, плачаха християните зарад мое разлучение. Искаха да седя и другая година, ала не би ми возможно да седя, почто са вдигнаха децата наши от Котел и поидоха на Арбанаси да седут, та имах нужда да ида при тях.

И востанах и пойдох на Арбанаси мартиу 13. И седях до юлия тако празден, на един монастир седях колко два месеца. И у тия дни прииде врачанския епископ кир Серафим болен, и по мало дни престави ся к Господу. И помина ся някой ден, пойдох до протосингела терновскаго, кир Григория, да го питам зарад някоя монастирская потреба. А он ми рече:

— Ти остави монастиря, почто ний хочем да тя учиним врачанский епископ.

А аз ся отричах, како не съм достоен за таковий чин: едно, есм старий летами, бях 54 лет, другое, чуем, како е оная епархия разнесена на много малии села, та требува многое служение. А он говоряше, како непременно хочем да тя учиним. И сас тия хорати поминаха са колко 15 дни.

На самий ден Воздвижение честнаго креста прииде у дом наш архидякон кир Теодосия и рече ми:

— Ето, отче, толкова дни има, како тя каним за архиерея, а ти не хочеш. А сега мя прати господин митрополит (беше на имя Матей), тамо ест и четири епископи его, сас нихний совет. Како вси тебе видяха достоен за врачанского епископа. Ами вижд, да подай един ответ, хочеш ли да будеш, или не хочеш, почто аз на това пришел есм…

— Слушай — рече, — отче! Ний слугуваме по двадесят години, та не можем да са удостоим да приемнем архиерейство, а другии мито дават и молебници полагат, а тебе приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници.

И аз като мислях каков ответ да подам, наченаха децата да ми говорят. „Защо, отче, не хочеш да ся обещаеш, като тя молят? Да имаме и ний отца архиерея.“ И аз по технии хорати приклоних ся и обещах ся. И архидякон целуна ми рука и пойде си.

После ме позоваха на митрополи, що бяха и епископите, и целовах рука. Беше ден четверток. И рече ми митрополит:

— Да будеш готов за в неделю, да тя рукоположим на архиерейство.

Ала како ся случи — рукоположиха ме на свещенство в лето 1762, месец септемврия, на 1 ден, в неделю, а на архиерейство мя рукоположиха в лето 1794, паки на месец септем, в 17, в неделю. И сас която одежда беше облечен тогдашний архиерей кир Гедеон на Котел, като мя хиротониса на свещенство, у тая одежда облякоша мене, като мя хиротонисаша на архиерейство.

И като станах архиерей, у тоя ден велика радост стана у митрополи, и у дом наш трапеза и учреждение великое. После седях на Арбанаси три месеци, докле са наготвя и докле ми прииде ферман и повеление от Цариград.

И повдигнах ся да поида на епархия моя декем, на 13 ден. Ала беше лютий студ и сняг. Имах намерение да постигна на епископия моя за Рождество Христово. И като поидох на Плевен, почудиха ми ся християните како съм дерзнул да поиду на таковое време на Враца.

Ето — первая смущенная вест ся зачена!

И аз попитах: „Какво е това смущение къмто Враца?“ А они ми рекоша, како има Пазванджиоолу крамола сас Генч ага и сас Хамамджиоолу, що ги и изгонил из Видин. И они собрали няколико войска, турци и арнаути, да са бият сас Пазванджия. Ала като не могат да поидат на Видинския кадилик от Пазвановая войска, седят по врачанскии села.

Ами како да поидем ний на Враца! Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари, що е пол пут до Враца. Ала посреди нощи приидоша человеци и сказаша, како доишле на село Браница до 400 пандури пазвански, що е един час близо то село до Коинлари. Ала то име пандури ний като не знаем, обзе ни един страх, чудяхме ся камо да пойидем. Пратих человеци да ми фатят ясакчии, ала от студ и от страх не хоче никой да поиде. Стана обед, человеци не дохождат. А мене страх да не припаднат пандурите да ни съблякат. Ала едвам наишле едного турчина, повдигнахме са от тое село и като приближихме до Враца, гледаме толико войска излази от Враца и иде насреща нас. Ала не знаяхме какова е тая войска. Докле разберем, колико страх потеглихме, а то били врачани — отхождали да гонят оная войска, почто разсипали и соблякли врачанските села.