Житие и страдания грешнаго Софрония

По август месеца поидох на епархия моя. И все войска беше на Видин, бияха го да го уземат. Ами каков ли страх потеглих, като ходях по селата да собирам мирия! Връщаха са и бягаха турци делии от ордията, соблячаха селата. И субашите обираха. А аз ходях по селата. Най-после, като развали и разсипа Пазвантоолу по Святаго Димитрия царската ордия — аз бях по селата, — сипнаха са от Видин турци, от Видин по селата да бягат. Ами сас каков труд и страх пострадах, докле са добия веднож до Враца! Каковии ли гори и холми, и доли не обоколихме.

И тамо мало някой ден поседях. Прииде вест, како иде на Видин Алю паша сас пятнадесят хиляда войска. Нощем приидоша конакчии и аз като чух, востанах тая нощ на осем часа да бягам от Враца навон — нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока. Колико ли крати падах на путю, докле поидем на Черепиш монастир. И като поидохме на монастир, не найдохме никого — калугери побягнали, монастиря затворен и не знаим где са. Хеле са случи един поп на пут, селянин, та ги знаял, како бягат у една пещера, и заведе ни при тях. И седях тамо при них у оная пещера двадесят и четири дни. И узех студ и разболях ся, и четири дни болен лежах тамо. После ся сгреях и мало по-оздравях.

Востанах да пойда у другий монастир, що е на Софийская епархия. Ала тамо планини високи, кон не може да са язди, а мене боляха нозете, не можах да ходя пеш, а возход и низход има два часа. И докле да возляза и да сляза, воистину сас слези оплаках живот мой. И тамо седях 14 дни.

И прииде ми писмо от Враца, како убил капитан паша Алю пашу на Рахово и войската му са разнесла, а на Враца приишел другий, Исуф паша, да зимува тамо. И пишат, како е епископия празна и Исуф паша добър человек, ами да си дойдеш на епископията. Ала беше сняг глубок, зима люта, десят часа ест оттамо, едвам за три дни поидохме.

И на Враца седях колко десят дни мирно. После приидоша у Враца десят байраци арнаути и като не имаше праздни хижи за конаци, наполниха епископията — колко петнадесят души да седят тамо, аз да ги храня. А одая имаше токмо една, имаше и друга, ала я бяха разсипали турци. Време зимное, студ голям, почто изпервен не било епископия, ами бил метох църковний за калугери да падат тамо. Ала докле найду време да побегна от них, колико лъжи не положихме! Ами у коя хижа да пойда, като са все изполнени сас турци! Побегнах при татар-агаси — аз сас зелен калпак. Питат мя, що си ти за человек? Да реку владика есм, не дава ми рука. Ами рекох — доктор есм. И они мя питаха за ля-кове. И мене, какво би возможно, дадох им ответ. После, като би вечер, поидох у едного християнина и прие ма при своя челяд, почто не имаше другая хижа праздна нигде. А слугите мои вон — гледах, како хочут да измрут от студ.

Искам да изляза от Враца навон, ала пашовии арнаути пазят капиите и питат кой отходили кой доходи. Ами какво да сторя? Пратих напред тварнику сас двоица турци тамошни, а аз завих главу мою сас шал и узех в руку камчик и подбрах напред сеизину. И като пашов татарин борзо излязох из капията и не познаха ме каков человек есм. И поидох пак на Черепиш монастир.

А на епископията удержаха онии арнаути все постеля и съдини, и жито, и ечемик, и вино — все изядоша и продадоша. И на тоя монастир не можихме да седим. Востанах да пойда на другий, що е по-далеч от Враца. Поидохме една вечер късно на едно село, а то ся разбягало, не има ни един человек, не има хляб, не има древа, а студ лют, нощ долга по декем. месеца. Хочехме от студ да измрем. На утре востанахме рано. Пут не има, сняг глубок, четири час място едвам за два дни поидохме на Карлуковския монастир. Тамо седях пят-шест дни и учинихме Рождество Христово. И тамо наченаха да прихождат турци от войската, почто, като са върнаха от Видин, по вси касаби наоколо имаше паши. По селата пашалии ходяха повише да са хранят и да соблачат селата.

И не би возможно да седя и на той монастир, но поидох пак на Тетевен — и тамо седях 40 дни. И приидоша някои человеци по февруария месеца и сказаша, како востанали капитан пашовите делии, що две хиляди зимуваха на Плевен. И аз ся зарадвах и поидох на Плевен. Ала ми не прииде на ум, како е на Враца Исуф паша, а на Лом — Гюрджи паша, а на Влашко, насрещу Лом — силихтар Хюсеин паша, що са най-лоши зулумджии. Ами ако поминат на Плевен, камо аз да бягам? Не бягах аз, како есм нещо зло сторил, ами име мое голямо, владика. А пашите зулумджии, да ме фати, сас десят кесии не е возможно да ся освободя. А аз при мене не имам сто гроша.