Житие и страдания грешнаго Софрония

Довтасахме на Плевен на задушная субота и седях мирен до сирния петок. Довтасаха вечеро късно на Гюрджи паша делиите, изразбиха врати, приидоша и до нашия конак 11 делии сас коне. А ний не имаме ни хляб, ни ечемик, ни плява, ни сено. Паднахме на молба и подадохме пари, и поидоша у другий дом. И сказаша, како заутра иде Гюрджи паша сас четири хиляди войска. Ами аз камо да побягна — повон не може да са поиде нигде, а да седя у християнская хижа не е возможно. Но побегнах и скрих ся у един турецкий харем. Помислих, како он хоче да седи ден или два и хоче да си поиде. Ала не би тако, почто он седе десят дни. И като востана он, у той ден прииде и Хусеин паша сас шест хиляди войска. И не оставиха ни християнскии, ни турецкии доми праздни. Повдигна се един кадинский вик, писък, ала кой ги слушаше. Приидоша и на нашия конак, но не имаше тамо място за коне, та не аресаха. Ами докле ходиха и обикаляха ония дом, аз от страх побягнах при самая кадина, а она по нихное обичай обръщаше лице свое от мене да я не гледам.

И той паша седе 15 дни. И тако седях у ония турецкия харем 26 дни. Бяха великии пости, а у турчина не имаше за ядение нищо — чаршня заключена и всякий християнин имаше у дом свой турци. И кому дохождах аз на ум да ми принесе нечто ястие! И тамошни человеци не са толкова праксани да имат архиерея на почест. Да оставим ястие, ами много дни и без хляб останвах, почто ония турчин беше сиромах, повише кукурузний хляб ядяха. Но имаше малко зелие армея, а друго нищо. Ами колко ли страх имах да не иде някой да мя скаже, понеже много пари хочеха да ищат от мене, а аз като не имах, мни ми ся, како ме убиваха.

И като си пойдоша они, излязох аз от оний харем и поидох у дом епитропа моего. И не са поминаха три дни, чу ся из градо смущение голямое. И попитахме що е то. Рекоша — кърджалиите доишле накрай градо и искат да влезат у градо непременно. И гледахме — кадини и християнскии жени, всякая носи сас себе изрядния вещи свое и плачат, и бягат къмто турская крепкая махала. Той час востана епитропа и жена его, узеха мало вещи сас себе си и побягна от дома своего. Ами аз камо да побягна? Советоваша ме някои человеци да поиду у един хан, що е ограден крепко каменную стеною — има тамо и турци много, та не могат да упленят того кърджалиите. И аз поидох на ония хан и седях тамо 15 дни, докле преминаха кърджалиите къмто Терново.

Ето привтаса и Святий Лазар. У тоя ден востанах от хану и поидох на божигробския метох. И мирно проминахме страстния седмици. И на самия Пасху служих литургию и радвахме ся — и на девятий час поидохме на вечерня по обичаю. Като наченахме целование сас „Христос воскресе“, чухме, како се потресе градо и вдигна са един общий глас и викание. И що бяха у църкви человеци, вси потекоха навон, останах аз сам в церкви, облечен сас архиерейская одежда. Чуеме отвон вик, плач, ала не знаем що е то за голямая молва и не смеем да излезем и да надникнем навон, почто беше църковная ограда слаба, гледа са отвсъде. И той час излия ся от свише един град като орехи, ала мало держе и премина. Тогива прииде един свещеник у церквата и сказа ми, како приишле пазванскии хайдути, колко две хиляди, и строшили порти и врата и у нашия метох кондисали. И вся мои вещи удержали.

Ами аз камо да поида? Замаях ся. Тогива имаше тамо бегликчии — кир Константин сас чофадар, сас бостанджии и до 60 души сас него пазаргедени овчари. Приишле бяха да уземат овце за беглик по обичаю. И пратих того свещенника до него, и приидоша неговии человеци, и узеха ме от църкви, и приведоша ме на неговий конак. И седях тамо 19 дни. И тамо имаше от пазванеките на конак, пияни бяха и чиняха зло. Того ради узе двоица человеци от агата им, що беше Гоша-ницали Халил, та седяха тамо, сас нас ведно хляб ядяха. Дохождаха отвон и кърджалии и аз седях между тях — влашка качула имах на главу мою, зовяха ме язаджи Стоян. Не можах ни да чета нещо, ни молба да сторя.

У един ден рече ми Константин чорбажи: „Нин, рече, хочем да поидем на Терново, ала през Влашко, почто не смеем от кърджалиите да поидем от право.“ Ами аз наченах да мисля какво да учиня. Да остана на Плевен между кърджалиите сам — не бива, да поида на Враца — не смея, да поида сас них на Влашко — какво да сторя… Ще ми ся да паида на Враца, ала не смея да узема турчин ясакчия, да не скаже някому по вон. Ами узех едного человека християнин от Константин чорбаджи и востанахме нощем, а нощ мала, по мая месеца. Четворица души през горието, през полето, на по-сака, а не у пут. И поидохме до Искре река, а оная река без ладия не се минува никак.