Златното рандеву

„ТРАНСПОРТЕН КОРАБ «ФОРД ТИКОНДЕРОГА», СТРОГО СЕКРЕТНО“

Пет минути за проучване.

Взирах се в листа, докато запомних точното му положение под килима, взех го и го разгърнах. Диаграми на „Тикондерога“ с всички планове за подреждане на товара. Но мен ме интересуваше само палубния товар. Планът показваше сандъци, подредени на предната и задната палуба, а двайсет от тях на предната палуба бяха маркирани с голям червен кръст — червен да маркира златото.

Със ситен, грижлив почерк Карерас бе написал отстрани:

„Всички товарни сандъци на палубата еднакви по размер. Златото във водонепроницаеми заварени стоманени каси, напълнени с пух, за да могат да плават в случай на повреда или потъване. Всяка каса с жълто водно петно.“

Предположих, че се касае за химикал, който при влизане в контакт със солена вода оцветява морето на голяма площ наоколо. Продължих да лета:

„Касите със злато неразличими от другите. Всички каси маркирани «Хармсуърт и Холден електрикъл енджинериинг къмпани». Посочено съдържание, генератори и турбини. Товарът на предната палуба предназначен за Нашвил, Тенеси, изключително турбини, товарът на задната палуба — за Ок Ридж. Тенеси, изключително генератори. Така маркирано. Предните двайсет каси на предната палуба — златото.“

Не бързах. Времето беше отчайващо кратко, но не бързах. Проучих плана, конто отговаряше точно на бележките на Карерас, проучих и самите бележки, докато реших, че няма да забравя нито дума от тях. Станах и поставих плана точно там, където го бях открил, закопчах пак килима, огледах набързо каютата за последен път, да не би да съм оставил следи от влизането си: всичко беше наред. Заключих вратата и излязох.

Студеният пороен дъжд се лееше още по-силно, биеше но лявата страна и барабанеше по преградите на помещенията, подскачайки до глезените по излъсканата палуба. По теорията на вероятностите прецених, че хората на Карерас може би патрулират по дясната страна на помещенията, и затова поех по откритата лява към задния край: както бях бос и в черно, никой не би ме видял или чул на разстояние повече от метър-два. Никой не ме видя, нито чу, аз самият не видях, нито чух някого. Не правех опит да гледам, да слушам или да се пазя. Стигнах до трюм N 4 след две минути.

Нямаше защо да бързам. Карерас не бе направил опит да намести брезента след издърпването му, за да свали преградните летви, и аз можах да погледна право долу в дъното на трюма. Бяха четири души: двама, крепящи мощни електрически фенери, Карерас с револвер в ръка и — дългата, приведена фигура на доктор Слингсби Керолайн, все още с килната смешна бяла перука на главата, приклекнал над Въртележката. Не можех да го видя какво прави.

Беше като гравюра на крадци на гробове от 19 век. Подобните на гроб дълбини на трюма, ковчезите, фенерите, чувството за страх, бързина и съсредоточено концентриране придаваха зловещо заговорнически вид на сцената — всички елементи бяха налице. И особено елементът на напрежение, напрежение наситено с електричество, което човек може почти да долови как пулсира през мрака на нощта. Но напрежението идваше не от страха да бъдеш открит, а от вероятността всеки миг нещо да се обърка окончателно и катастрофално безвъзвратно. Ако бяха необходими десет минути за зареждането на Въртележката, а очевидно това ставаше за по-дълго време, то изглежда, че се касаеше за много ловка и сложна процедура. Можеше да се предположи, че умът на доктор Керолайн не е в състояние да се справя с ловки и сложни процедури. Той беше нервен и изглежда страшно изплашен. Ръцете му пипаха несигурно, работеше вероятно с неподходящи инструменти, върху нестабилна платформа, под светлината на клатещи се фенери и въпреки че, може би, не беше достатъчно отчаян или достатъчно глупав да го направи съзнателно, но на мен, както очевидно и на другите долу, ни се струваше, че има голяма вероятност ръката му да се плъзне. Инстинктивно се отдръпнах назад две крачки, докато преградата на люка попадна между мен и сцената долу. Не виждах вече Въртележката, така че бях в безопасност, ако тя избухнеше. Станах и направих две обиколки на люка: първата отблизо, втората по-надалеч. Но Карерас нямаше патрули тук, с изключение на охраната при оръдието, изглежда, че задната палуба бе съвсем пуста. Върнах се до предния ляв ъгъл на люка и седнах да чакам.

надявах се, че няма да се наложи да чакам дълго, Морската вода бе студена, проливният дъжд беше студен, вятърът беше студен, аз бях мокър до кости и бях непрестанно и все по-интензивно подлаган на силни пристъпи от треперене, което не можех да контролирам. Треската изгаряше кръвта ми. Може би мисълта за евентуално плъзгащата се ръка на доктор Керолайн имаше нещо общо с тръпките; каквато и да беше причината, щях да бъда щастлив, ако се измъкнех само с една пневмония.