Златното рандеву

Колко време лежах там силно разтреперан с всеки изтощен мускул на тялото си, покашляйки дрезгаво, за да поема дъха, който измъчените ми дробове очакваха, не зная. Може би са били две минути, може да са били десет. Съвсем бавно болката поспадна, дишането ми се поуспокои. Но треперенето все още не спираше. Добре че по палубата не мина някое тригодишно хлапе: можеше да ме изрита през борда, без дори да си вади ръцете от джобовете.

Развързах въжетата от кръста си. Дръпнах найлоновото въже, докато почти го изопнах, после направих три резки, отсечени дръпвания. Минаха две секунди, след което улових три ясно очертани ответни дръпвания. Сега знаеха, че съм пристигнал.

Седях там, поне пет още пет минути, докато ми се възвърнаха част от силите, изправих се и се заклатушках по палубата към трюм №4. Брезентът на десния преден ъгъл си седеше закрепен.

Това означаваше, че долу няма никой.

Изпънах се, огледах се наоколо и се заковах. На четири-пет метра от мен, бях забелязал едно червено огънче. Минаха десет секунди, после то пак се появи. Някой пушеше цигара, нямаше и съмнение.

Плъзнах се в посока към светлината. Все още треперех, но треперенето е безшумно. Умът ми едва ли изобщо работеше, иначе не бих се осмелил, да го сторя. Обаче никой не светна фенерче. Червеният блясък пак се появи и сега можах да установя, че пушачът не стои под дъжда. Беше в конусовидния вход на един брезентов навес, голям брезент, прострян върху някакво огромно тяло. Оръдието, разбира се, оръдието, което Карерас бе монтирал на задната палуба, като брезентът изпълняваше двойна задача — да го пази от дъжда и да го скрива от друг кораб, който евентуално биха срещнали през деня.

Чух шепот. Не пушачът, а други двама бяха приклекнали под прикритието на брезента. Това означаваше трима души. Трима пазачи на оръдието. Карерас явно не рискуваше тук. Но защо чак трима, трима не му бяха нужни? После се досетих. Карерас не бе говорил случайно, когато бе споменал за вероятността от нечестна игра във връзка със смъртта на сина му. Той я подозираше, но хладната му логика му бе казала, че нито екипажът, нито пасажерите на „Кампари“ са отговорни. Ако синът му бе срещнал смъртта насилствено, то тя е могла да дойде само от собствените му хора. Предателят, убил сина му, можеше да нападне пак, можеше да се опита да провали проектите му. И затова трима души на пост заедно. Можеха да се дебнат един-друг!

Оставих ги, заобиколих люка и тръгнах към склада на боцмана. Заопипвах в мрака и намерих каквото търсех: едно тежко шило за разплитане. С него в ръка и ножа на Макдоналд в другата продължих нататък.

Каютата на доктор Керолайн беше в мрак. Бях напълно сигурен, че няма пердета на прозореца, но оставих фенерчето където си беше. Сюзън бе казала, че хората на Карерас сноват тази вечер по палубата; рискът не си заслужаваше. И ако доктор Керолайн не беше вече в трюм N 4, вероятно би могъл да се намира само на едно друго място — в леглото си, със завързани ръце и крака.

Изкачих се на следващата палуба и се олюлях край радиокабината. Дъхът и пулсът ми се бяха вече нормализирали, треперенето бе затихнало и чувствах как силите бавно прииждат пак към ръцете и раменете ми. Освен постоянната тъпа болка във врата, където специалистът с пясъчната торба и Тони Карерас ме бяха обработили, единствената болка, която изпитвах, беше едно остро пламтене в лявото бедро, където солената вода бе попаднала в откритите рани. Без упойката като нищо щях да заиграя индиански боен танц. На един крак, разбира се.

Радиокабината беше в мрак. Доближих се до вратата, напрягайки се да чуя и най-лекия шум отвътре. Тъкмо пресегнах леко с ръка към дръжката и едва не получих сърдечен удар. Телефонът бе иззвънял с рязък металически звук на не повече от петнадесет сантиметра от ухото, което бях долепил плътно до вратата. Това ме разтърси за цели пет секунди, после бързо притичах с босите си крака под прикритието на една от спасителните лодки.

Долових смътното мънкане на някого по телефона, видях радиокабината да светва, вратата се отвори и един мъж излезе навън. Преди да загаси светлината, забелязах две неща: видях го да изважда ключ от джоба на панталона си и го видях кой е — артистът с автомата, който бе убил Тони Уилсън и бе покосил останалите от нас. Ако трябваше да разчистя още някоя сметка тази вечер, мрачно се надявах да бъде именно с този човек.

Той затвори вратата, заключи я и слезе по стълбата долу по палуба „А“. Последвах го до горния край на стълбата и останах там. На долния край стоеше друг човек със запален фенер, точно пред каютата на доктор Керолайн и в светлинното отражение на каютната преграда. Видях кой е. Самият Карерас Наблизо имаше и други двама души, ала не разпознах никого от тях. Бях абсолютно сигурен, че единият е доктор Керолайн. Радистът се присъедини към тях и четиримата тръгнаха назад. Дори не си помислих да вървя след тях. Знаех къде отиват.