Златното рандеву

Всичко беше готово. Вратата на лазарета беше внимателно заключена отвътре с ключа, който бях взел от Тони Карерас, така че никой от двамата пазачи не можеше да нахълта неочаквано. Но дори ако се усъмняха в нещо и изкъртеха вратата, Макдоналд имаше оръжие.

Самият Макдоналд сега седеше на края на леглото ми, до прозореца. Марстън и аз почти го бяхме пренесли от леглото му. Левият му крак беше съвсем безпомощен — и на него, и на мен доктор Марстън бе поставил инжекция да умъртви болката, като моята беше двойно по-силна от предишната нощ, — но Макдоналд нямаше да бъде принуден да използва крака си тази нощ, само ръцете и раменете, а те бяха в ред. И бяха най-силните ръце на „Кампари“. Имах чувството, че щях да се нуждая от цялата им здравина. Само Макдоналд знаеше намеренията ми за тази нощ. Само Макдоналд знаеше, че възнамерявам да се върна по същия път. Другите вярваха в самоубийствения ми проект да нападна мостика, вярваха, че ако успея, ще се върна през вратата на лазарета. Всъщност изобщо не вярваха, че ще се върна. Атмосферата съвсем не беше празнична.

Булен се беше събудил и лежеше по гръб с мрачно лице.

Бях облечен в същия вечерен костюм, който носех предишната нощ. Той беше все още влажен, с петна от кръв. Нямах обувки. Сгъваемият нож беше в единия ми джоб, увитото в мушама фенерче в другия, маската на лицето, качулката на главата. Кракът ме болеше, чувствах се като човек след продължително боледуване от грип и треската още изгаряше кръвта ми, но бях подготвен както следва.

— Светлината — казах на Марстън.

Щракна ключ и лазаретът потъна в пълен мрак. Дръпнах пердетата, смъкнах прозореца и го закрепих на резето. Показах глава навън.

Валеше непрекъснато. Силен, студен проливен дъжд откъм северозапад, който биеше по прозореца право в леглото. Небето беше черно и беззвездно. „Кампари“ продължаваше да се люлее и върти, но това бе нищо в сравнение с миналата нощ. Вземаше около дванайсет възли. Извих врат и се взрях напред и нагоре. Никой. Показах се колкото можах и огледах напред и назад. Ако тази нощ на „Кампари“ светеше някаква лампа, не можах да я съгледам.

Влязох вътре, наведох се, вдигнах едно кълбо найлоново въже, проверих дали то е същото, което бе вързано за желязното легло, и го хвърлих в дъжда и мрака. Проверих за последен път вързаното на кръста ми въже — това, което боцманът държеше в ръцете си — и казах:

— Тръгвам. — Като прощална реч, може би бих могъл да импровизирам и по-добре, но само това можах да измисля в момента.

— На добър час, момчето ми! — каза капитан Булен. Би изрекъл много повече, ако знаеше точно какво съм си наумил. Марстън каза нещо, което не чух. Сюзън не каза абсолютно нищо. Закуцуках към прозореца, стараейки се да пазя ранения крак, после се измъкнах навън и увиснах с лакти на рамката. По-скоро усещах, отколкото виждах боцмана на прозореца, готов да отпусне въжето, вързано около кръста ми.

— Арчи — казах му тихо аз, — изиграй ми пак онзи номер. — Как всичко щяло да се оправи.

— Ще се върнете, преди да сме разбрали, че ви няма. Само гледайте да ми върнете ножа.

Опипах за привързаното въже. Улових го с две ръце, отпуснах лакти от рамката и се пуснах бързо на ръце. След пет секунди бях във водата.

Водата беше тъмна и студена и дъхът ми спря. За миг неволно изтървах въжето, паникьосах се от случилото се, замятах се отчаяно и пак го улових.

Но студът не беше най-лошото. Със студът може да се свикне, това с което не можете да свикнете, е принудителното гълтане на огромни глътки солена вода на всеки няколко секунди. Знаех, че да бъдеш теглен от кораб, не е особено приятно, ала никога не бях мислил, че е толкова ужасно. Факторът с който не се бях съобразил, бяха вълните. В един миг бях издърпван нагоре, като плувах по ръба на вълната; в следващия, когато вълните минаваха под мен, почти изцяло излизах от водата, после падах напред и надолу, за да се гмурна в следващата. Беше като че ли ми вкарваха през гърлото маркуч с вода под налягане.

Цапах, подскачах, извивах се и се мятах като уловена риба, издърпана на повърхността на вълната от бърза моторница. Бавно но сигурно се давех.

Бих победен, преди да съм започнал. Знаех, че трябва да се върна, и то веднага, задъхан се давех с морска вода, ноздрите ми пламтяха от нея, стомахът ми беше пълен с нея, гърлото ми изгаряше и знаех, че поне част от нея е навлязла в дробовете ми.

Бяхме установили система от сигнали и аз започнах да дърпам отчаяно въжето на кръста си, увиснал на другото въже с лявата си ръка. Дръпнах пет-шест пъти бавно, най-напред по един и същ начин и след като не дойде отговор, задърпах френетично, отчаяно. Нищо не стана. Подскачах нагоре-надолу тъй постоянно, че едва ли Макдоналд усещаше нещо друго освен непрестанни и нередовни поредици от дърпания и отпускания на въжето; той нямате начин да разграничи едно дърпане от друго.