Златното рандеву

Десет минути. Това беше подробността, която бяха споменали в известията след изчезването на Въртележката. Имаше само двама души, които можеха да заредят Въртележката и това не можеше да стане за по-малко от десет минути. Смътно се зачудих дали Керолайн знае, че му остават само десет минути живот. Толкова беше и времето ми да свърша това, което трябваше. Не беше много.

Слязох по стълбата, докато светлината от фенера на Карерас още се виждаше. На три четвърти от пътя, три стъпала по-долу, замръзнах неподвижно. Двама души — в проливния дъжд черните им разлати сенки едва се различаваха, но знаех, че са двама поради заглушения им говор — приближаваха подножието на стълбата. Въоръжени мъже, трябваше да са въоръжени, почти сигурно с Познатите автомати, които изглежда бяха стандартното въоръжение сред доверениците на генералисимуса.

Бяха в подножието на стълбата, чувствах болката в ръцете си от напрежението да стискам шилото и отворения нож, после те внезапно завиха надясно покрай стълбата. Можех само с едно протягане на ръката да докосна и двамата. Сега ги виждах почти съвсем ясно, достатъчно ясно, за да установя, че и двамата са с бради. Ако не носех черната качулка и маска, не можеше да не видят белия отблясък на лицето ми. Как не забелязаха фигурата ми, застанала на третото стъпало, така и не можах да си обясня: единствената причина, която можах да измисля, беше, че и Двамата бяха с наведени глави срещу леещия се дъжд.

След секунда бях в централния коридор иа апартаментите „А“. Не показах главата си предварително през външната врата, за да видя дали теренът е чист — след последното отърваване чувствах, че всичко е без значение, просто влязох вътре. Коридорът беше празен.

Първата врата вдясно, срещу тази на Керолайн, беше входът за апартамента на Карерас. Опитах вратата. Беше заключена. Тръгнах по коридора към каютата на мъртвия стюард Бенсън, надявайки се, че луксозният килим под краката ми ще попие леещата се от мен вода. Уайт, наследникът на Бенсън, би припаднал, ако видеше какви поразии върша.

Резервният ключ от пасажерските апартаменти беше на скритото си място. Смъкнах го, върнах се ори каютата на Карерас отключих вратата и влязох вътре, като я заключих отвътре.

Апартаментът бе осветлен. Вероятно Карерас не се тормозеше да загасва лампите на излизане, нали не плащаше за електричеството. Обходих каютите, отваряйки всяка врата с петата си. Нищо? Съвсем нищо. Преживях един страшен миг, когато влязох в спалната каюта на Карерас и видях една отчаяна закачулена фигура, приведена напред, от която се лееше вода, вкопчила ръце в оръжията си, с диво ококорени очи и капеща кръв под лявото око. Това бях самият аз пред огледалото. Виждал съм и по-приятни гледки. Не бях усетил, че съм се порязъл, допуснах, че се е получило при някой от многобройните сблъсъци в стената на „Кампари“, което е отворило раната на главата.

Карерас се беше похвалил, че има в каютата си да дробен план за товара на „Тикондерога“. Оставаха ми девет минути, може би по-малко. Къде, в името на бога, го държеше той? Прерових тоалетната масичка, гардероба, шкафовете, всичко. Нищо. Нищо. Седем минути.

Къде, къде ли го криеше? Мисли, Картър, мисли, за бога. Може би Керолайн зареждаше Въртележката по-бързо, отколкото другите предполагаха. Как можеше някой да знае, както бяха предали, че се зарежда точно за десет минути? Щом Въртележката беше такава тайна — а докато де и бяха откраднали, тя беше толкова строго поверителна тайна, че никой от масите не знаеше за нейното съществуване, — как можеше някой да знае, че се зарежда точно за десет минути? Откъде да знае? Може би се нуждаеше само от едно завъртване тук, друго там. Може би бяха приключили вече. Може би…

Отхвърлих тези мисли, прогоних ги от главата си, смачках ги безмилостно. Там лежаха паниката и поражението. Направих се и се насилих да мисля спокойно, хладнокръвно. Бях огледал всички явни места. Но там ли трябваше да търся? В края на краищата бях претърсвал тази каюта веднъж преди — да търся радио; бях я огледал много внимателно и не бях открил нищо. Трябва да го е скрил, сигурно го е скрил. Не би рискувал някой да го намери, като например стюарда, чието всекидневно задължение беше да разтребва каютата, преди неговите хора да бяха превзели кораба. Сега, разбира се, не дежуриха стюарди, но той вероятно не се бе занимавал да го премества след превземането. Къде би могъл да се скрие така, че стюардът да не попадне на него?

Това изключваше цялата мебелировка, всички места, които бях губил време да претърсвам. Изключваше леглото, завивките, дюшеците — но не и килима! Идеалното скривалище за лист хартия!

Нахвърлих се на килима в спалната каюта. Килимите в помещенията на „Кампари“ бяха закрепени с копчета, за да се улесни бързото им преместване. Улових ъгъла на килима при вратата, откопчах дузина копчета, и ето ти верния път, намерих го на двайсет сантиметра от ръба. Голям лист кеневирена хартия, сгънат на четири, с отпечатък в единия ъгъл: