Златното рандеву

Булен му отправи комодорския поглед, който би отправил на всеки кадет, осмелил се да постави под въпрос познанията му, и го заряза.

— Времето ще стихне, нали? — настоя Карерас.

— Това е очевидно, нали?

Карерас кимна бавно. Да осъществи рандевуто си навреме и да успее да прехвърли златото бяха двете му основни грижи; ето че и за двете вече имаше голяма надежда. Той се обърна рязко и излезе от лазарета.

Булен си прочисти гърлото и заяви най-официално със задавен шепот:

— Моите поздравления, мистър Картър. Ти си най-спокойният лъжец, когото съм срещал. Макдоналд просто се ухили.

Предиобедът и следобедът дойдоха и си отидоха. Слънцето съответно се появи, а после пак изчезна точно според предсказанието на Булен. Океанът затихна, макар И не достатъчно, струва ми се, за да облекчи страданието на нашите пасажери, а вятърът остана както си беше, далеч на северозапад. Под влиянието на приспивателното Булен спа почти целия ден, пак бълнувайки, за щастие, без да спомене за Тони Карерас, докато аз и Макдоналд разговаряхме или спяхме. Обаче не заспахме, преди да му разкажа какво смятам да свърша през нощта, когато — и ако — успеех да се измъкна на горната палуба.

През този ден почти не видях Сюзън. Тя се появи след закуска с шинирана в гипс ръка. Нямаше опасност това да породи някакво съмнение дори и в глава като на Карерас: историята беше, че е заспала в едно кресло, била изхвърлена от него по време на бурята и си навехнала ръката. Такива случки бяха толкова обикновени в лошо време, че никой дори не би си помръднал и веждата да се усъмни. Към десет часа тя помоли да и се позволи да иде при родителите си в приемния салон и остана там през целия ден.

Петнадесет минути след пладне Карерас пак се появи. Ако издирванията му относно нечестна игра, свързана със смъртта на сина му, бяха напреднали, той не спомена нищо, дори не заговори вече за изчезването. Носеше неизменната карта — този път даже две — със себе си и местоположението по обяд на „Кампари“. Изглежда, че беше успял добре да се ориентира по слънцето.

— Нашето положение и скорост, тяхното местоположение и скорост и съответния ни курс. На това място ли ще се пресрещнем, което е обозначено с „X“?

— Предполагам, че вече сам сте го пресметнали? — Да.

— Няма да се пресрещнем — казах аз след няколко минути. — При сегашната ни скорост ние ще пристигнем на мястото на вашето рандеву между единайсет и единайсет и половина часа. Кажи го полунощ. Пет часа преди графика.

— Благодаря ви, мистър Картър. Точно като моето заключение. Петчасовото очакване на „Тикондерога“ няма да ни се стори дълго.

Изпитах странно усещане в стомаха. Изразът „на човек сърцето му подскача“ може да не е психологически точен, но описва съвсем точно усещането. Това би разрушило всичко, напълно унищожаваше и малките изгледи за успех на моя план. Но успях да запазя спокойствие и хладен израз на лицето си.

— Възнамерявате да пристигнете там в полунощ и да висите, докато мухата попадне в паяжината ви? — Свих рамене. — Е, вие вземате решенията.

— Какво искате да кажете с това? — рязко ме запита той.

— Нищо особено — казах с безразличие аз. — Само си мислех, че ще ви се иска хората ви да бъдат в максимално годно състояние за прехвърляне на златото, когато пресрещнем „Форд Тикондерога“.

— Е?

— Океанът ще се вълнува поне още дванадесет часа. Когато спрем на мястото на срещата, „Кампари“, ако употребим модния елегантен израз, ще си избълва вътрешностите. Не зная колцина от тази ваша сбирщина хора, никога преди невидели море, са си изпатили от морската болест снощи, но се обзалагам, че тази нощ ще бъдат два пъти повече. И не мислете, че стабилизаторите ще ви спасят — ефектът им зависи от фактора скорост на кораба.

— Разумно становище — съгласи се той спокойно. — Ще намаля скоростта, с цел да бъдем там към четири часа сутринта. — Изгледа ме внимателно замислен. — Необикновено съдействие, пълно с полезни предложения. Странно за оценката, която си оформих за вашия характер.

— Което само може да покаже колко неправилно сте ме оценили, приятелю. Здравият разум и интересът го обясняват. Искам да вляза в подходяща болница колкото се може по-скоро — перспективата цял живот да бъда с един крак не ми се нрави. Колкото по-скоро видя пасажерите, екипажа и себе си прехвърлени на „Тикондерога“, толкова по-щастлив ще бъда. Само един глупак рита срещу ръжен: зная свършения факт, когато го видя. Вие ще ни прехвърлите на „Тикондерога“, нали, Карерас?

— Повече няма да имам полза от който и да е член на екипажа на „Кампари“, да не говорим за пасажерите. — Той се усмихна тънко. — Капитаните Тийч и Блекбърд не са моите идеали, мистър Картър. Иска ми се да бъда запомнен като хуманен пират. Имате думата ми, че всички ще бъдете прехвърлени безопасно и незасегнати. — Последният израз прозвуча вярно и искрено, тъй като беше верен и искрен. Това беше истината, но не цялата, разбира се: щеше да ни остави да бъдем взривени в небитието половин час по-късно.