Златното рандеву

Когато стигнахме предната пролука на палубата, накарах я да седне в едно сравнително закрито местенце там, а аз влязох в склада на боцмана. Нужни ми бяха само няколко секунди да намеря каквото търсех: две рула найлонови въжета, които натъпках в една брезентова торба, и късо парче по-дебело конопено въже. Затворих вратата, оставих торбата до Сюзън, затътрих се по хлъзгавата коварна палуба към лявата страна и затегнах конопеното въже около една от подпорите на предпазните перяла. Смятах да го вържа на възел, после се отказах. Макдоналд, чиято идея беше това, бе уверен, че никой в това време не би забелязал такова дребно нещо като един възел в основата на подпората. Дори някой да го забележеше, хората на Карерас не бяха изпечени моряци, за да го огледат и издърпат; но всеки, който се взираше през перилата и съгледваше възлите, би бил заинтригуван. Затегнах много здраво възела около подпората, тъй като от него щеше да зависи животът на човек, на когото особено държах — самия мен.

След десет минути се намерихме пак в лазарета. Нямаше какво да се тревожа за пазача. Отпуснал глава върху гърдите си, той продължаваше да се намира в друг свят, далеч оттук, и не даваше признаци скоро да го напусне. Чудех се как ли ще се чувствува, като се събуди. Дали щеше да се усъмни, че е бил упоен, или всичко би отдал на комбинацията от изтощение и морска болест? Реших, че тревогите ми са напразни и че мога да бъда сигурен в едно: събуди ли се пазачът, няма да каже на никого, че е спал. Мигел Карерас ми се струваше човек, който не би се церемонил много със заспали пазачи.

Измъкнах ключа, който бях намерил у Тони Карерас, и отключих вратата. Марстън беше зад бюрото си, боцманът и Булен бяха седнали в леглата си. За пръв път виждах Булен в съзнание, след като бяха стреляли по него. Беше блед, измъчен и очевидно изпитваше силни болки, ала далеч нямаше вид на човек, който бере душа. Много трудно можеше да се убие човек като Булен.

Той ме изгледа продължително, едва ли не кръвнишки.

— Е, мистър, къде по дяволите си ходил? — Нормално тези думи биха се произнесли с ръмжене, ала белодробната му рана смекчаваше това ръмжене до дрезгав шепот. Ако имах сили да се ухиля, бих сторил точно това, ала ги нямах: все пак, имаше надежда за стареца.

— Един момент, сър, Доктор Марстън, мис Биърсфорд има…

— Виждам, виждам. Как, за бога, успяхте. — Като се приближи, той ме загледа с късогледите си очи. — Бих казал, Джон, че вие се нуждаете по-спешно от помощ.

— Аз ли? Аз съм добре.

— О, добре сте значи, така ли? — Улови Сюзън за здравата ръка и я поведе към диспансера, като ми рече през рамо. — Поглеждали ли сте се скоро в огледало?

Погледнах се в огледалото. Разбрах мисълта му. Роклите на Баленсиага не бяха кръвонепропускаеми. Цялата лява страна на главата ми, лицето и врата бяха в кръв, която се бе просмукала през качулката и маската, сплъстени в дебела маса тъмна кръв, която дори дъждът не бе успял да измие. Дори, дъждът и бе придал още по-зловещ вид. Вероятно всичко бе дошло от напоената с кръв риза на Тони Карерас, когато го бях носил по стълбата на трюм №4.

— Ще се измие — казах аз на Булен и боцмана. — Не е от мен. От Тони Карерас.

— Карерас ли? — Булен се ококори насреща ми, после погледна Макдоналд. Въпреки доказателството пред очите му можеше да се види, че ме смята за откачил. — Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Тони Карерас. — Строполих се на един стол и се загледах разсеяно в мокрите дрехи. Може би капитан Булен не беше на съвсем погрешен път: изпитвах диво желание да се изсмея. Знаех, че това е нарастваща истерия, породена от слабост, свръхизтощение, усилваща се треска, разход на премного емоции за съвсем кратко време, и трябваше да положа огромни усилия да я заглуша. — Убих го тази нощ долу в трюм 4.

— Ти си луд — каза плавно Булен. — Не знаеш какво говориш.

— Така ли? — Погледнах го за миг, после пак се загледах встрани. — Питайте Сюзън Биърсфорд.

— Мистър Картър казва истината, сър — спокойно заяви Макдоналд. — Ножът ми, сър? Върнахте ли го?

Кимнах, надигнах се уморено, закуцуках към леглото на Макдоналд и му връчих ножа Нямах възможност да го почистя. Боцманът не каза нищо, само го подаде на Булен, който дълго гледа ножа смълчан.

— Прощавай, момчето ми — каза накрая той. Гласът му беше дрезгав. — Дяволски съжалявам, но бяхме се разтревожили до смърт. Усмихнах се вяло. Дори това ми струваше усилия.

— Аз също, сър, аз също.

— Дано всичко е за хубаво — каза насърчително Булен.

— Мисля, че мистър Картър ще ни разкаже всичко по-късно, сър — предложи Макдоналд. — Сега трябва да се измие, да свали тези мокри дрехи и да се мушне в леглото. Ако влезе някой…

— Правилно, боцмане, правилно. — Виждаше се, че и най-малкият разговор го уморява. — По-добре побързай, момчето ми.

— Да. — Погледнах уморено към торбата, която бях донесъл със себе си. — Донесох въжетата, Арчи.