Златното рандеву

— Свърши се. — Едва разпознах собствения си глас. — Всичко е свършено вече. — Тя кимна и направи опит да се усмихне.

— Не можете да останете там — продължих аз. — От другата страна на преградата, бързо.

Изправих се на крака, улових я под мишницата и я вдигнах. Тя се вдигна леко, после изпищя от болка и увисна безчувствено в ръцете ми. Задържах я, преди да падне, закрепих се на стълбата, вдигнах я над преградата и я положих внимателно от другата страна.

Тя лежеше с разперени ръце, под лъча на фенерчето ми. Лявата и ръка, между китката и лакътя, бе извита под невъзможен ъгъл. Несъмнено счупена! Вероятно при катурването с Карерас през преградата тя бе паднала отдолу и лявата и ръка бе поела удара на двете падащи тела и напрежението е било прекомерно. Ала нищо не можех да сторя. Най-малкото сега. Насочих вниманието си към Тони Карерас.

Не можех да го оставя тук. Знаех, че не мога да го оставя тук. Когато Мигел Карерас откриеше липсата на сина си, той щеше да претърси целия „Кампари“. Трябваше да се отърва от него, обаче не можех да го оставя в трюма. Имаше само едно място, където можех окончателно, напълно и без страх за откриването му да скрия тялото на Тони Карерас. В морето!

Изглежда, че Тони Карерас тежеше най-малко сто килограма — тясната отвесна стоманена стълба беше близо двайсет метра висока, аз бях отслабнал от загуба на кръв и от физическо изтощение и имах само един здрав крак, така че не преставах да мисля за всичко. Иначе изпълнението на предстоящата задача би ми се сторило невъзможно, още преди да съм започнал.

Довлякох го до стълбата, издърпах го до седящо положение мушнах ръце под раменете му и задърпах мъртвата му тежест сантиметър по сантиметър, докато раменете и клюмналата му глава се изравниха с моите, прегърбих се рязко, метнах го на гръб и започнах изкачването.

За пръв път тази над спираловидното напредване на „Кампари“ беше мой съюзник. Щом корабът се гмурнеше в някоя вълна, завъртайки се същевременно надясно, стълбището се накланяше настрани от мен до 15° и аз изкачвах набързо две стъпала, подпирайки се плътно, докато „Кампари“ се завърташе обратно и стълбището се извиваше над мен, изчаквах следващото накланяне и повтарях процеса. На два пъти Карерас едва не се изплъзна от рамото ми, на два пъти трябваше да слизам бързо надолу, за да осигуря опората си. Почти не използувах левия крак, цялото напрежение поемаха десният крак и двете ръце. Най-много напрежението падаше върху раменете и понякога ми се струваше като че ли мускулите ще се скъсат, ала болката не беше по-силна от болката в левия крак, така че продължавах нагоре. Продължавах, докато стигнах върха. Ако имаше още половин дузина стъпала, сигурно щях да го оставя да падне, тъй като едва ли бих могъл да издържа повече.

Метнах го през преградата на люка, последвах го, легнах на палубата и изчаках пулса ми да спадне под сто. След вонята на масло и задушността на трюма шибащият пороен дъжд ме освежи чудесно. Затулих фенерчето в шепата си(не че имаше вероятност някой да се мерне насам в този час и в това време) и претършувах джобовете му, докато намерих един ключ с табелка „лазарет“. След това го улових за яката и го повлякох към борда.

След минута бях пак на дъното на трюма. Намерих оръжието на Тони Карерас, мушнах го в джоба си и погледнах към Сюзън. Тя продължаваше да е в безсъзнание, което беше най-доброто за нея, ако трябваше да я изнасям нагоре по стълбата, а трябваше. Със счупена ръка тя не би могла да се изкачи сама, а ако я чаках да дойде на себе си, щеше да има страхотни болки. А не можеше да остане дълго в безсъзнание.

След като се бях справил с мъртвата тежест на Карерас, задачата да изнеса Сюзън Биърсфорд горе ми се стори съвсем лека. Положих я внимателно на измитата от дъжд палуба, сложих летвите на мястото им и пак завързах брезента. Тъкмо завършвал, когато по-скоро я усетих, отколкото чух да се размърдва.

— Не се движете — казах и бързо. На горната палуба пак трябваше да извисявам глас чак до викане, за да бъда чут сред грохота на бурята. — Ръката ви е счупена.

— Да! — деловито, премного деловито каза тя. — Тони Карерас? Оставихте ли…

— Това се свърши. Казах ви, че е свършено.

— Къде е той?

— През борда.

— Така ли?… — Гласът и пак се разтрепера и на мен ми се понрави много повече от ненормалното спокойствие. — Как е могъл…

— Намушках го кой знае колко пъти — казах уморено аз. — Вие да не мислите, че той сам е скочил, изкатерил стълбата и сам се е гмурнал… прощавайте, Сюзън. Не трябваше да ви… е, струва ми се, че и аз не съм съвсем на се бе си. Хайде, елате! Време е доктор Марстън да види тази ръка.

Накарах я да прихване счупената ръка с дясната, помогнах и да се изправи на крака и я улових за здравата ръка, за да я задържа стабилно на олюляващата се палуба. Слепец, водещ слепеца!