Златното рандеву

— Защото той е Номер Едно в скока на височина, тъй както стоят нещата. Много преди всички нас Защото той е човекът, който ще зареди Въртележката — казах търпеливо аз — Мислите ли, че ще го прехвърлят на „Тикондерога“ и ще го оставят да запознае капитана с факта, че ковчегът, който превозва за Щатите, пренася не сенатор Хоскинс, а заредена и тиктакаща атомна бомба?

— Къде ще свърши всичко? — Имаше паника, паника граничеща с истерия в гласа и.

— Трогателна сцена, много трогателна сцена — каза един подигравателен глас близо зад мен. — Всичко свършва тук и сега!

Завъртях се, по-скоро се опитах да се завъртя, но не успях да го свърша както трябва. Пускането на Сюзън и клатушкането на кораба нарушиха напълно равновесието ми, залитнах и паднах върху корабната стена. Мощна светлина ме заля и заслепи. В черния силует срещу светлината видях отразената цев на един автоматичен револвер.

— Стани, изправи се, Картър! — Не можеше да се сбърка гласът му. Беше Тони Карерас, вече не вежлив и любезен, а хладен, твърд, злобен. Истинският Тони Карерас! — Искам да те видя как падаш, когато куршумът те повали. Премного умният Картър! Или ти си се мислел за такъв. Изправи се, казах! Или предпочиташ да приемеш куршума легнал? Твоя воля!

Оръжието се издигна леко. Карерас беше прям тип, не признаваше предисловия, не вярваше в празни прощални речи. Застрелвай ги и свършвай! Сега можех да повярвам, че е син на баща си. Лежах върху болния си крак и не можех да стана. Взрях се в светлинния лъч, в черната цев на оръжието. Спрях да дишам и се изпънах. Да се напрегнеш срещу калибър 38, изстрелян от разстояние метър и половина, помага доста, обаче в момента не се чувствувах особено логичен.

— Не стреляйте! — изкрещя Сюзън. — Не го убивайте, иначе всички ще загинем.

Светлинният лъч се разлюля, после пак се закова. Закова се върху мен. А оръжието не беше помръднало забележимо. Сюзън направи две крачки към него, но той я отстрани грубо.

— Махнете се от пътя ми, мадам. — Никога в живота си не бях чувал толкова силна злоба и жлъч. Явно бях недооценил младия Карерас. И думите и дори не беше в състояние да възприема, толкова непреклонно беше намерението му. Още бях без дъх и устата ми бе суха като фурна.

— Въртележката! — Гласът и беше настоятелен, убедителен, отчаян. — Той зареди Въртележката.

— Какво? Какво казвате? — Този път загря. — — Въртележката? Заредена? — Гласът му беше все така злобен, но мисля, че долових нотки на страх.

— Да, Карерас, заредена! — Никога досега не съм съзнавал колко е важно смазването на гърлото и устата нач овешкия глас; грачът на орел мишелов нищо не представляваше пред моя грач, дори и ако имаше ларингит. — Заредена, Карерас, заредена! — Повторих думата не за да наблегна на нея. Не можех да измисля какво друго да кажа, как да оползотворя няколкото секунди, които Сюзън ми бе предоставила. Изместих ръката, която ме подпираше, тази в черната сянка зад мен, уж да се предпазя от люлеенето на „Кампари“. Пръстите ми се сключиха около дръжката на чука, който бях пуснал. Зачудих се отчаяно какво да прави с него. Фенерчето и оръжието бяха все така приковани в мен.

— Лъжеш, Картър. — Увереността на гласа му се върна. — — Господ знае как си я открил, обаче лъжеш: ти не знаеш как да я заредиш.

— Не зная. Но доктор Слингсби Керолайн знае. Това буквално го разтресе, фенерчето се разклати. Ала не достатъчно.

— Откъде знаеш за доктор Керолайн? — попита дрезгаво той. Гласът му наподобяваше крясък. — Откъде…

— Говорих с него тази вечер — казах спокойно аз.

— Говорил си с него! Но… за зареждането има ключ. Единствен ключ. И той е у баща ми.

— Доктор Керолайн има резервен. В кесията си за тютюн. Никога не сте се сетили да погледнете там, нали, Карерас? — присмях се аз.

— Лъжеш — повтори той механично. После, по-смело: — Казвам, че лъжеш, Картър. Видях ви тази нощ. Видях ви да напускате лазарета. Господи, толкова за глупав ли ме смяташ, че да не се усъмня, когато видях пазача да пие кафе, дадено му от „добросърдечния“ Картър? Укрих се, последвах ви до радиокабината, а после долу до каютата на Керолайн. Но ти не влезе вътре, Картър. Признавам си, там ви загубих за няколко минути. Но ти не си влизал вътре.

— Защо не ни спря по-рано?

— Защото исках да разбера намеренията ви. Открих ги.

— Значи той е лицето, което помислихме, че ни е видяло! — казах аз на Сюзън. Увереността в гласа ми удиви дори самия мен. — Клети глупако, ние забелязахме някого в сянката и бързо побягнахме. Обаче се върнахме, Карерас. О, да, върнахме се. При доктор Керолайн. И не си губихме времето в празни приказки с него. Идеята ни беше далеч по-разумна. Мис Биърсфорд не беше съвсем точна. Аз не съм зареждал Въртележката. Зареди я доктор Керолайн. — Усмихнах се и изместих поглед от лъча на фенерчето към една точка отзад, надясно от Карерас. — Кажете му, докторе.