Златното рандеву

— Това ми спестява много трудности. — Гласът ми почти се беше върнал към нормалния. Взех чука и длетото, които бях задигнал от склада на боцмана, и ги пуснах долу. — Отвертката ще ми свърши работа. Ще видим какво има в двата от тях. Дайте ми фенерчето и стойте там. Ще свърша бързо.

— Ще бъдете по-бърз, ако аз държа фенерчето. — Гласът и беше като моя, стабилен, пулсът на врата и тупкаше като механичен чук. — Бързо, моля!

Нямах намерение да споря. Издърпах най-близкия ковчег към себе си, за да освободя терен за работа. Мушнах ръка отдолу да го повдигна и ненадейно пръстът ми напипа един отвор. После втори, трети. Облицован в олово ковчег с пробити отвори отдолу. Беше любопитно, най-меко казано.

Когато го издърпах достатъчно надалеч, залових се за винтовете. Те бяха месингови и много тежки, но и отвертката си я биваше. И някъде далеч в съзнанието ми беше мисълта, че ако приспивателните капки, които доктор Марстън бе дал на пазача, се окажеха неефикасни като упойката, която бе дал на мен, то пазачът можеше да се събуди всяка минута. Ако вече не се е събудил! За нула време отворих капака.

Под капака нямаше сатенен или копринен саван, както очаквах, а едно мръсно старо одеяло. Може би в страната на генералисимуса имаха други обичаи с мъртвите. Издърпах одеялото и открих, че съм прав. Действително обичаите им бяха различни. Трупът в този случай представляваше блокчета от аматол — всеки блок ясно маркиран с думата, така че нямаше грешка в това — капсула, кутийка детонатори и компактна квадратна кутия с изведени от нея проводници, вероятно часовников механизъм.

Сюзън надзърна през рамото ми.

— Какво е това „аматол“?

— Силен експлозив. Достатъчно силен да пръсне „Кампари“ на парчета.

Тя не попити нищо повече. Сложих пак одеялото, завих капака и се залових за следващия ковчег. И той имаше отвори отдолу, вероятно с цел да запазят експлозива от овлажняване. Свалих капака, погледнах съдържанието и пак завих капака. №2 беше дубликат на №1. След това се залових за третия. Този с табелката. Сигурно беше той. Табелката имаше сърцевидна форма и внушителен надпис:

„РИЧАРД ХОСКИНС, СЕНАТОР“

Само толкова. Сенатор, когото не познавах. Но внушително. Достатъчно внушително, за да осигури благоговейното му транспортиране до Съединените щати. Свалих капака внимателно, с деликатност и почитание, благоговеейки, все едно, че вътре се намираше Ричард Хоскинс, макар да знаех, че го няма. Това, което лежеше вътре, бе обвито с одеяло. Вдигнах одеялото внимателно. Сюзън приближи фенерчето. Там беше положен, завит в одеяла и памук, изолиран алуминиев цилиндър, дълъг 188 см, с диаметър 28 см, с белезникаво предна част от пирокерамика. Само както лежеше така, имаше нещо страшно в него, нещо неизразимо зловещо, но може би се дължеше на това, което беше в ума ми.

— Какво е това? — Гласът на Сюзън беше така притихнал, че трябваше тя да дойде по-наблизо и да повтори думите си. — О, Джони, какво, за бога, е това?

— Въртележката.

— Какво!

— Въртележката.

— О, господи! — Най-после разбра. — Това… това атомно устройство, което бе откраднато от Южна Каролина. Въртележката. — Тя се изправи нестабилно на краката си и се дръпна назад. — Въртележката!

— Няма да ви ухапе — казах и аз, макар че не бях много сигурен. — Равностойна на пет хиляди тона тринитротолуол. Гарантира взривяването на кой да е кораб по света и превръщането му в прах, ако изобщо не го изпари. Точно това възнамерява да стори Карерас.

— Аз… не разбирам. — Разговорът ни непрестанно се прекъсваше от скърцането на метал и звуци от трошенето на дъски. — Вие… когато той вземе златото от „Тикондерога“ и се прехвърли на очакващия го кораб, ще взриви „Кампари“… с това?

— Няма чакащ кораб. Когато натовари златото на кораба, милосърдният Карерас ще освободи пасажерите и екипажа на „Кампари“ и ще ги остави да отплават с „форт Тикондерога“. Като по-нататъшен признак на неговата чувствителност и любезност той възнамерява сенаторът Хоскинс и двамата му знатни придружители да бъдат върнати, за да ги погребат в родната им земя. Капитанът на „Тикондерога“ няма и да помисли да откаже. В случай на отказ Карерас ще се погрижи да го преодолее. Виждате ли това? — Посочих и едно табло до опашката на Въртележката.

— Не го докосвайте! — изписка тя.

— Не бих го докоснал за всичкото злато на „Тикондерога“ — уверих я пламенно аз. — Страх ме е само като изгледам тази проклетия. Както и да е, изглежда, че това табло е часовников механизъм, който ще бъде навит преди прехвърлянето на ковчега. Плаваме си честито по пътя, настървени да стигнем до Норфолк, армията, флота и ФБР, но поставените от Карерас радисти на борда на „Тикондерога“ ще се погрижат за комуникационните му средства и не ще имаме начин да пратим известия. Половин час, един час след заминаването на „Кампари“ — мисля, че поне един час, защото даже Карерас не би желал да бъде на няколко мили от едно заредено атомно устройство — и… бум!

— Не може да го стори, не може — натъртено каза тя, но гласът и не беше никак убедителен. — Този човек трябва да е злодей.