Златното рандеву

Леглото беше срещу преградата, почти точно под прозореца. Сердан лежеше в леглото, облечен и буден, с широко отворени взиращи се, като че ли хипнотизирани от фенерчето очи. Бялата му коса не беше точно където би трябвало да бъде, а се беше плъзнала назад, разкривайки собствената му коса отдолу. Черна коса, гарвановочерна коса с изумително стоманеносив кичур точно в средата. Къде ли бях виждал човек с такава коса? Кога ли бях слушал за човек с такава коса? Изведнъж разбрах, че е „кога“, а не „къде“; знаех отговора. Загасих фенерчето.

— Сердан! — Имаше някакъв шок, някакво неверие и липса на проумяване в гласа на Сюзън. — Сердан! С вързани ръце и крака и завързан за леглото така, че да не може да мръдне нито на сантиметър. Сердан! Но… Не, не! Беше готова да се откаже. — О, Джони, какво значи всичко това?

— Зная какво. — Сега нямаше и капчица съмнение в това, че знаех какво всичко значи и много бих искал да не го зная. Преди само си бях внушавал, че съм изплашен, когато всъщност само съм се догаждал. Но времето на догадките беше минало, о, господи, бе минало. Сега знаех истината, а истината беше по-лоша, отколкото можех изобщо да предполагам. Насилих се да преодоля паниката и казах стегнато през засъхналите си устни:

— Ограбвали ли сте някога, гроб Сюзън? — Да съм… — Тя замълча и когато гласът и пак се върна, в него имаше сълзи. — И двамата сме изчерпани, Джон. Да се върнем долу. Искам да се прибера в лазарета.

— Имам вест за вас, Сюзън. Не съм луд. Но не се и шегувам. И се надявам на бога, че гробът не ще да е празен. — Улових ръката и да я поведа и като го сторих, светкавицата пак блесна: очите и бяха разширени и изпълнени със страх. Зачудих се как ли са изглеждали моите на нея.

IX Четвъртък 10 ч. вечерта — полунощ

Било поради мрака или болния ми крак, поради непрекъснатите светкавици и лудото клатушкате, подскачане и гмуркане на „Кампари“ и поради безкрайната нужда от изключителна предпазливост, трябваха ни цели петнайсет минути да се доберем до трюм №4, далеч отзад на бака. И дори когато стигнахме там, издърпахме брезента, разхлабихме чифт летви и се взряхме надолу в почти Стиксовите дълбини на трюма, съвсем не бях сигурен дали да се радвам, че бяхме дошли.

Заедно с няколко други инструмента по пътя си бях помъкнал един електрически фенер от склада на боцмана и макар че той не светеше кой знае колко, все пак бе достатъчно да видя, че товарът на Пода на трюма е в хаос. Бях ги укрепил след напускането на Карачио, ала не чак срещу Ураган по простата причина, че при лошо време „Кампари“ неизменно се накланяше в обратна посока.

Но сега Карерас ни бе повел в погрешна посока и или не се бе погрижил, или бе забравил да го укрепи срещу влошените атмосферни условия. Най-вероятно бе забравил, защото трюм №4 представляваше угроза, най-меко казано, за живота на всички на борда, включително за Карерас и хората му. Поне една дузина тежки сандъци, тежестта на един-два от които можеше да се измерва в тонове, се бяха разхлабили и се плъзгаха и се носеха по пода на трюма с всеки спираловиден скок на „Кампари“, като последователно блъскаха укрепения товар отзад или преградата отпред. Предположих, че това не е добре за предната преграда и просто изменя движението на „Кампари“ от гмуркащо към завъртващо, особено с приближаване към центъра на урагана. Солидните инертни маси на тези плъзгащи се сандъци щяха да почнат да връхлитат върху стените на кораба. Деформирани плоскости, разкъсани нитове и пробойна, която би била непоправима — всичко това беше само въпрос на време.

И като че ли, за да влошат работите, хората на Карерас не бяха махнали натрошените стени на дървените каси, в които бяха натоварени самите те и оръдията. Сега те също се търкаляха по пода с всяко движение на кораба, непрестанно се удряха и ставаха все по-малки, докато се трошеха между плъзгащите се сандъци и преградите, колоните и укрепения товар. Не по-малко застрашителни бяха трясъкът, почти непрекъснатото метално скърцане на пързалящи се по стоманения под и обвити със стоманени ленти каси, пронизителният дращещ писък, от които сякаш се набиваше по върха на зъбите ви, писък, който неизменно спираше, очаквано и все пак ненадейно, с разтърсващ трясък, който раздрусваше целия трюм, когато касите се блъснеха в нещо стабилно. И всеки звук в този кънтящ, отразяващ, подобен на пещера трюм се усилваше десеторно. Общо взето, подът на този трюм не беше мястото, което бих избрал за следобедна дрямка.

Дадох електрическото фенерче на Сюзън, след като осветих една отвесна стоманена стълба, водеща към дълбините на трюма.

— Не слизайте прекалено надолу — казах и аз. — За бога, окачете го на онази стълба. В дъното има една преграда, висока около метър. Стойте зад нея. Там е безопасно.