Златното рандеву

Гледах я как се спуска бавно долу, наместих две от летвите над мен — трудна работа с една ръка — и ги оставих така. Можеха да се разместят, дори да паднат в трюма. Беше риск, който трябваше да поема, тъй като можеха да се закрепват само отгоре, както и предпазният брезент. Нищо не можех да направя с него. Ако някой бе достатъчно луд да се разхожда по палубата в такава нощ — особено след като Карерас не беше поставил предпазни въжета, — вероятността в тази ослепителна буря беше изобщо да не забележи подмятащия се ъгъл на брезента или ако го забележеше, просто да го подмине или най-много да го закрепи. Проявеше ли достатъчно любопитство да издърпа някоя и друга летва… е, нямаше смисъл да се тревожа за това.

Слязох долу бавно, тромаво, болезнено — Марстън имаше по-високо мнение за наркотика от мен — и се присъединих към Сюзън на пода зад преградата. На това ниво шумът се удвояваше, видът на тази висока колкото хипопотам грамада от носещи се из трюма сандъци ставаше още по-ужасяващ. Сюзън каза:

— Ковчезите. Къде са те?

Бях и казал само, че искам да проуча ковчезите; не посмях да и доверя какво можеше да открием в тях.

— Опаковани са. В дървени каси. От другата страна на трюма.

— Другата страна! — Тя изви глава, повдигна фенера и погледна плъзгащите се каси и натрошени останки по пода. — Другата страна! — Бихме… бихме загинали, преди да изминем и половината път. Твърде възможно, ала не виждам друг начин. Ще ме почакате ли една минута?

— Вие! С вашия крак! Не можете дори да куцате. О, не! — И преди да съм я спрял, тя прескочи преградата и с притичва не, люшкане из трюма, препъване и залитане, когато корабът се накланяше и краката и стъпваха върху счупени отломки от дъски, но все пак винаги успявайки да запази равновесие, да спре внезапно или да се дръпне чевръсто, когато някой сандък се плъзнеше покрай нея. Трябва да си призная, пъргава беше, и бърза в краката, но беше изтощена от морската болест и напрежението от последните няколко часа на непрестанното яростно клатушкане на „Кампари“, то като че ли никога нямаше да престане, нямаше да успее и тя.

Обаче успя и я видях да размахва фенерчето от другата страна. Уважавах безстрашието я, но същевременно бях раздразнен от нейната необмислена постъпка. Какво щеше да прави тя с тези опаковани ковчези, когато ги намереше: да ги донесе тук, по един под мишница?

Но те не бяха там, защото след като огледа навред, тя поклати глава. После тръгна назад и аз викнах да я предупредя, обаче викът се спря на гърлото ми и се превърна в шепот, който тя не можеше да чуе. Един полетял обърнат сандък, тласнат от внезапно, страхотно накланяне, когато „Кампари“ се гмурна напред под някаква изключителна вълна, я закачи за рамото и я събори на пода, като започна да я бута пред масивната си тежест, сякаш беше обхванат от почти човешка — или нечовешка — злоба и жестокост, решен да прекърши живота в нея, като я смаже в предната преграда. И после, в сетната секунда преди да умре, „Кампари“ се изправи, сандъкът изскърца и спря на по-малко от метър до преградата и Сюзън остана да лежи неподвижна между сандъка и преградата. Трябва да съм бял на четири-пет метра от нея, обаче не помня как съм изминал разстоянието от прикритието до нея и после обратно, но трябва да съм го сторил, защото изведнъж се намерихме на безопасно място и тя се бе вкопчила в мен, сякаш аз бях последната и надежда в живота.

— Сюзън! — Гласът ми беше сипкав — глас, принадлежащ на някой съвсем друг човек. — Сюзън, ранена ли сте?

Тя се притисна още по-плътно. По някакво чудо продължаваше да стиска фенерчето в дясната си ръка. То беше някъде около врата ми, но отразен в корабната стена, лъчът ми даваше достатъчно светлина да видя… маската и беше разкъсана, лицето издраскано и окървавено, косата и представляваше някаква наплескана каша, дрехите измокрени, а сърцето и пърхаше като пленена птичка. За един миг през ума ми мина едно неканено възпоминание за някаква много студена, много самоуверена, сладкозлобна, псевдозагрижена млада дама, която ме кани на коктейл само преди два дни в Карачио, но видението изчезна тъй, както бе дошло.

— Сюзън! — настоях аз. — Ран…

— Не съм! — Тя въздъхна дълбоко и болезнено. — По-скоро това беше стон, отколкото въздишка. — Бях много уплашена, за да се помръдна. — Отхлаби малко прегръдката, погледна ме със зелените си очи — огромни сред бледността на лицето и — и зарови лице в рамото ми. Помислих си, че ще ме задуши.

За щастие, това не трая дълго. Усетих как прегръдката бавно се отпуска, видях лъча на фенерчето да се измества и я чух да казва с ненормално делови глас:

— Ето ги.

Обърнах се и наистина ги съзрях на три метра от нас. Три ковчега — Карерас вече бе махнал касите, — здраво наместени между прикритието и преградата и обвити в брезент така, че да не се повредят. Както постоянно повтаряше Тони Карерас, неговият старец не пропускаше нищо. Тъмни, лъскави ковчези с въжета, с черни пискюли и месингови дръжки: първият от тях имаше табелка на капака, медна или месингова. Не можех да бъда сигурен.