Златното рандеву

— Златото! — трябваше човек да бъде дъщеря на мултимилионер, за да вложи цялото това презрение в гласа си при произнасянето на думата „злато“. — Кой ти дава пукнат грош за всичкото злато на света? Какво е златото в сравнение с вашия живот, моя живот, живота на мама и татко, живота на всеки един на „Кампари“? Колко пари каза Карерас, че носел „Тикондерога“?

— Чухте го. Сто и петдесет милиона долара.

— Сто и петдесет милиона! Татко може да събере за една седмица и пак да му останат още толкова.

— Щастлив татко — измърморих аз. Явно се забърквах.

— Какво казахте?

— Нищо. Нищо. Когато аз и Макдоналд я обмисляхме, идеята ни се стори превъзходна, Сюзън.

— Съжалявам. — Тя улови дясната ми ръка със своите две и я стисна. — Наистина съжалявам, Джони.

— Откъде пък измислихте сега том „Джони“? — измънках аз.

— Харесва ми Което е добро за капитан Булен… ръцете вя са ледени! — възкликна тихо тя. — И треперите — Нежните и пръсти се вмъкнаха под качулката ми — И челото ви изгаря. Температура и треска. Не сте добре, о, не сте добре. Елате да се върнем в лазарета, Джони. Моля ви!

— Не.

— Моля ви!

— Стяга сте ми баяли, мис! — Дръпнах се уморено от вентилатора. — Елате!

— Къде отивате? — Веднага застана до мен с ръка в моята и ми беше приятно да се облегна на нея.

— Сердан. Нашият загадъчен приятел мистър Сердан. Съзнавате ли, че фактически ние не знаем нищо за мистър Сердан… освен че изглежда той стоя зад всичко я оставя другите да вършат работата? Карерас я Сердан изглежда са важни клечки и може би в крайна сметка не Карерас е главният. Но зная това: ако ще трябва да опра нож в гърлото или пистолет в гърба на който и да е от тези двамата, ще държа голям коз в ръката си.

— Хайде, Джони — замоли ме тя. — Елате да слезем долу.

— О… добре, толкова съм объркан. Но все пак е вярно. Ако мога да блъсна един от тези двамата в приемния салон пред себе си и да сплаша двамата пазачи със смъртта му. асо [???] вдигнат пушките, мисля, че ще го сторят. С два автомата и с помощта на всичките мъже там бих могъл да извърша много в една такава нощ. Не съм луд, Сюзън. Само безразсъден, както казах.

— Едва ли ще издържите. — В гласа и се четеше нотка на отчаяние.

— Затова вие сте тук. Да ме подкрепяте. Карерас го изключваме. Той ще бъде на мостика, а мостикът ще е най-охраняваното място на кораба, защото е най-важното място. — Присвих очи и се дръпнах назад в един ъгъл, когато огромна синьобяла разклонена светкавица почти точно над главите ни проблесна и проби черната стена от кълбести облаци и проливен дъжд, осветявайки за миг всяка подробност по палубите на „Кампари“ с ослепителния си блясък. Грохотът на светкавицата заглъхна, погълнат в зъбите на бурята.

— Това помага — промърморих аз. — Светкавиците, гръмотевиците, тропическият проливен дъжд и придвижването към сърцето на урагана. Крал Лир би трябвало да види този ад. Никога вече не би се оплакал от поразяваща пустош.

— „Макбет“ — каза тя. — Това е от „Макбет“.

— О, по дяволите — въздъхнах аз. И тя почваше да откача като мен. Взех и ръката или тя взе моята, забравих кой чия: — Елате, много сме открити тук.

След минута бяхме долу на палуба „А“, свити до една преграда. Казах й:

— Прекалената предпазливост няма да ни помогне. Отивам по централния коридор, право в каютата на Сердан. Ще си мушна ръката в джоба, преструвайки се, че имам револвер. Стойте при входа на коридора и ме предупредете, ако идва някой.

— Той не е вътре — каза тя. — Стояхме в десния преден край на апартаментите, точно пред спалната каюта на Сердан. — Не е вътре. Не свети.

— Навярно пердетата са спуснати — казах нетърпеливо аз. — Корабът е изцяло затъмнен. Обзалагам се, че Карерас е изгасил дори навигаторните светлини. — Залепихме се за преградата, когато друга светкавица блесна от мрачните облаци и сякаш затанцува по върха на мачтата на „Кампари“. — Няма да се бавя.

— Почакайте! — Тя ме задържа с две ръце. — Пердетата не са спуснати. Блясъкът… можах да видя всичко в каютата.

— Можахте ли да видите… — кой знае по каква причина снижих глас — … някого вътре? — Не можах да видя всичко. Беше само за секунда.

Напрегнах се, плътно притиснах лице в стъклото и се взрях вътре. Мракът в каютата беше абсолютен — абсолютен, докато друга разклонена светкавица освети пак цялата горна част на „Кампари“. За миг видях собственото си покрито с качулка лице и взиращите се очи, отразени на прозореца, после възкликнах инстинктивно, защото бях видял и нещо друго.

— Какво има? — попита дрезгаво Сюзън. — какво не е в ред?

— Това не е в ред. — Измъкнах фенерчето на Марстън, закрих го с ръка и го насочих надолу през стъклото.