Златното рандеву

— Никой футболист не е излизал някога на терена с три рани от куршум в крака си — мрачно заяви Марстън.

— Недейте, доктор Марстън — каза настойчиво Сюзън. — Моля ви, недейте. Той положително ще се убие.

— Боцмане? — запита Марстън.

— Инжектирайте го, сър — рече тихо боцманът. — Мистър Картър най-добре знае.

— Мистър Картър най-добре знае! — имитира го вбесена Сюзън. Пристъпи до боцмана и впери поглед в него. — Лесно ви е на вас да си лежите и да казвате, че той знаел най-добре. Няма вие да излезете и да се пребивате, да бъдете застрелян или да умрете от загуба на кръв.

— Не аз, мис — усмихна и се боцманът. — Мен не можете ме накара да рискувам така.

— Прощавайте, мистър Макдоналд. — Тя се отпусна уморено на леглото му. — Толкова ме е срам. Зная, че ако кракът ви не беше строшен… но вижте го него! Не може дори да седи изправен, камо ли да ходи. Ще се убие, казвам ви, ще се убие!

— Възможно е. Но тогава само ще избърза с около два дни, мис Биърсфорд — каза тихо Макдоналд. — Аз зная, мистър Картър знае. Двамата знаем, че никой на „Кампари“ няма да живее дълго… освен ако някой не направи нещо. Сигурно не мислите, мис Биърсфорд — продължи той натъртено, — че мистър Картър го прави ей тъй на, просто за удоволствие?

Марстън ме погледна с бавно присвиващо се лице. — Вие и боцманът сте разговаряли? Говорили сте за нещо, което аз не зная?

— Ще ви кажа, като се върна.

— Ако се върнете. — Той влезе в диспансера, върна се с една спринцовка и ми инжектира някаква бледа течност. — Правя го, против волята си. То ще притъпи болката, в това не се съмнявам, но същевременно ще допринесе да пресилите крака си и да го увредите за постоянно.

— Нищо не е така постоянно, както да си мъртъв. Щ Закуцуках към диспансера, измъкнах костюма на стария Биърсфорд от купа одеяла, донесени от Сюзън, и го облякох възможно най-бързо, възпрепятстван от болния крак и люшкането на „Кампари“. Тъкмо вдигах яката и забождах реверите един върху друг с безопасна игла, когато влезе Сюзън. Тя ми заяви с учудващо спокоен глас:

— Стои ви много добре. Само палтото ви е малко тясно.

— Дяволски по-добре, отколкото да марширувам по горната палуба посред нощ, облечен в бяла униформа. Къде е черната рокля, за която ставаше дума?

— Тук. — Сюзън я измъкна от най-долното одеяло.

— Благодаря. — Погледнах етикета. Баленсиага. Хубава маска щеше да стане. Улових подгъва на роклята с двете си ръце, погледнах я, видях кимването и се залових да разпарям — един бод, един долар. Разпрах един груб квадрат, сгънах го на триъгълник и го увих около лицето си, точно под нивото на очите. Ново разпорване и нов квадрат, с който увих главата и челото, докато останаха да се виждат само очите ми. Бледия проблясък на ръцете можех винаги да прикрия.

— Значи нищо няма да ви спре? — каза настойчиво тя. — Не бих казал това. — Отпуснах се малко повече на левия крак, използувах въображението си и си казах, че вече почва да изтръпва. — Много неща могат да ме спрат. Всеки един от четиридесет и двамата, въоръжени с карабини и автомати, може да ме спре. Ако ме видят.

Тя се загледа в останките на Баленсиага.

— Отпорете тогава едно парче и за мен, щом сте се заловили.

— За вас? — Погледнах я. Беше силно пребледняла. — За какво?

— Идвам с вас. — Посочи дрехите си — тъмносин пуловер и джинси. — Не беше трудно да се досетя, защо ви е костюмът на татко. Сигурно не мислите, че съм облякла тези дрехи просто ей така?

— Не мисля. — Отпорих още едно парче Ето ви го. — Добре — Застана с парчето в ръка. — Добре, просто така, е?

— Каквото поискахте, нали?

Тя ми отправи един старомоден поглед отдолу нагоре, поклатя глава и превърза парцала. Влязох с накуцване в лазарета, следван от Сюзън.

— Къде отива мис Биърсфорд? — рязко ме запита Марстън. — Защо е сложила тази качулка?

— Идва с мен — казах аз. — Това е по нейно желание.

— Идва с вас? И вие и позволявате? — Той се беше ужасял. — Но тя ще загине!

— Съвсем възможно — съгласях се аз. Нещо, вероятно упойката, оказвате странен ефект на главата ми: чувствувах се крайно апатичен и много спокоен. — Но както казва боцманът, какво са два дни по-рано? Нуждая се от още един чифт очи, от човек, който може по-бързо и по-леко да разузнава, най-вече от бдителност. Дайте ни едно от фенерчетата ся, докторе.

— Възразявам. Силно протестирам срещу…

— Дайте му фенерчето! — прекъсна го Сюзън.

Той се взря в нея, поколеба се, въздъхна и се обърна. Макдоналд ми махна.

— Съжалявам, че не мога да дойда с вас, сър, но това е, с което мога да помогна. — Мушна в ръката ми един моряшки нож, широко острие от едната страна, закачено за скоба за разплитане на въже от другата; краят на шилото беше като върха на игла. — Ако го използувате, мушкайте нагоре с шилото, а ножът да е под ръката ви, — Ще помня думите ти. — Вдигнах ножа и видях Сюзън как го гледа с големите си зелени очи.

— Вие… вие ще използувате това нещо?

— Стойте назад, ако искате, фенерчето, доктор Марстън!