Златното рандеву

— Този човек е луд. Да благодарим на бога за стабилизаторите. Ако не бяха те, щяхме да се премятаме през глава.

— Могат ли да издържат дълго време на това натоварване?

— Струва ми се съвсем невъзможно. Как са капитанът Я боцманът?

— Капитанът е още в унес и бълнува, но диша по-леко. Как е нашият приятел Макдоналд, можете сам да го попитате.

Извих се в леглото. Боцманът наистина беше буден и ми се усмихваше насреща. Марстън каза:

— Като ви гледам и двамата будни, имате ли нещо против, ако ида и си полегна в диспансера за един час? Ще ми дойде добре.

И на мен ми се стори така, изглеждаше блед и изтощен.

— Ще ви повикаме, ако се наложи. — Изчаках го да влезе оттатък, после казах на Макдоналд: — Добре си поспа, нали?

— Нормално, мистър Картър. — Той ми се усмихна. — Исках да стана, ама докторът не ми разреши.

— Изненадваш ли се? Знаеш, че колянната ти капачка е строшена и ще минат седмици, преди да проходиш пак. — Той никога вече нямаше да проходи, както трябва, отново.

— М-да, жива беда е. Доктор Марстън ми разказа за нашия приятел Карерас и проектите му. Този човек е откачен.

— Напълно. Но откачен или не, какво би го спряло?

— Времето, може би. Доста гадно е навън.

— Времето няма да го спре. Той има един от онези фантастични еднопосочни умове. Но аз може да направя един малък опит.

— Вие? — Макдоналд повиши глас, после го сниши до шепот. — Вие! Със строшена бедрена кост. Как, за…

— Не е строшена. — Казах му за измамата. — Мисля, че ще мога да се поразшетам, ако не се наложи да се катеря много.

— Разбирам. И планът ви, сър?

Казах му го. Той сметна и мен за откачен като Карерас. Направи всичко по силите си да ме разубеди, но накрая прие неизбежното и даде собствените си допълнения. Все още разисквахме с приглушен шепот, когато вратата на лазарета се отвори и един пазач въведе Сюзън Биърсфорд вътре, излезе и затвори вратата. — Къде бяхте цял ден? — запитах я с укор аз.

— Видях оръдията. — Беше бледа и уморена и изглежда бе забравила, че ми е сърдита, за гдето помагах на Карерас.

— Монтирал е едно голямо на кърмата и едно по-малко на носа. Сега са покрити с брезент. Остатъка от деня прекарах с мама, татко и другите.

— Как са нашите пасажери? — полюбопитствувах аз.

— Реагират бурно, че са били отвлечени, или считат това за едно от развлеченията на „Кампари“ — едно интересно приключение без допълнителна такса, за което ще говорят до края на живота ся? Убеден съм, че повечето от тях са се успокоили, че Карерас няма да им иска откуп.

— Повечето не се интересуват нито от едното, нито от другото — ми каза тъжно тя. — Тъй ги е завладяла морската болест, че малко ги е грижа дали ще оживеят или ще умрат… Мога да ви кажа, че горе-долу и аз изпитвам същото.

— Ще свикнете — казах и грубо аз. — Всички ще свикнат. Искам да сторите нещо за мен.

— Да, Джон? — Покорният ромон на гласа и, в която действително се долавяше умора, както я употребата на малкото ми име, ме накараха да погледна бързо към боцмана, но тоя задълбочено се вглеждаше в тавана, по който нямаше абсолютно нищо за проучване.

— Поискайте разрешение, да отидете до каютата ся. Кажете, че отивате за одеяла, че снощи ви е бяло твърде студено тук. — Мушнете между одеялата вечерния костюм на баща ви. Не тропическия, черния. За бога, внимавайте да не ви забележат. Имате ля някакви рокли в тъмен цвят?

— Рокли в тъмен цвят? — Тя сбърчи чело. — Защо?

— Свети ми Петре! — изпъшках аз тихо и изнервено.

— Долових гласове отвън. — Отговорете ми!

— Една черна рокля за коктейл-приеми.

— Донесете и нея.

Тя ме загледа напрегнато.

— Да не искате да ми кажете… Вратата се отвори и влезе Тони Карерас, балансиращ леко по разлюляния под. Носеше под мишницата си опръскана от дъжда карта.

— Д’вечер на всички. — Говореше доста бодро, въпреки че имаше блед вид. — Картър, една малка работа от баща ми. Уточнете местоположението на „форт Тикондерога“ в осем часа сутринта, по обед и четири часа след обед днес. Нанесете ги и вижте дали „Тикондерога“ е все още на предполагаемия курс.

— „форт Тикондерога“ е името на кораба, който ще пресрещнем?

— Че какво друго?

— Но… позициите — казах глуповато аз. — Местоположението… откъде по дяволите, го знаете? Не ми казвайте, че всъщност „Тикондерога“ ви изпраща сигнали за позициите си? Нима радистите на този кораб…

— Моят баща мисли за всичко — спокойно заяви Тони Карерас. — Буквално за всичко. Казах ви, че той е изключителен мъж. Вие знаете, че се готвим да спрем „Тикондерога“ и да го разтоварим. Мислите ли, че ще го оставим да изпрати сигнали SOS, когато отправим предупредителен изстрел над носа му? Преди корабът да напусне Англия, с телеграфистите му се случи дребен инцидент и те трябваше да бъдат заменени с… хм… по-подходящи хора.

— Дребен инцидент? — бавно изрече Сюзън. Било от морската болест, било от вълнението, лицето и имаше цвят на хартиен лист, но забелязах, че никак не е уплашена от Карерас. — Какъв инцидент?