Златното рандеву

— Можете да идете, Сюзън. Не знаете къде ще ви излезе късметът. Едно силно блъсване, когато е близо до перилата, и той може да изгуби равновесие. Използувайте възможностите.

— Вашето англосаксонско чувство за хумор става твърде отегчително — каза спокойно Карерас. — Да се надяваме, че ще успеете да го запазите незасегнато в идните дни.

Излезе си с тази подходящо зловеща забележка и Марстън ме погледна, като загрижеността измести учудването в погледа му.

— Дали Карерас имаше предвид това, което си помисли?

— Да. Чухте чукането. Пневматичните чукове. Отпреди отзад на кораба има отвори за болтове в подсилените части на палубата с размери, които да поемат фундаментите на няколко вида британски оръдия. Вероятно оръдията на Карерас са с други размери и той трябва да пробие нови отвори.

— Той… всъщност, той ще поставя морски оръдия.

— Бяха в два от сандъците му. Най-вероятно разглобени на две, готови за бърз монтаж. Няма защо да е нещо много голямо, не може и да бъде. Но ще е достатъчно да спре въпросния кораб.

— Не го вярвам! — възрази Марстън. — Задържане и грабеж сред океана? Пиратство в наше време, в двадесети век? Смешно! Невъзможно!

— Кажете това на Карерас. Той не се съмнява нито за миг, че това е съвсем, съвсем възможно. Не се съмнявам и аз. Можете ли да ми кажете какво ще го спре?

— Но ние трябва да го спрем, Джон. Трябва да го спрем!

— Защо?

— Милостиви боже! Защо ли? Пуснете един такъв човек да се измъкне с бог знае колко милиона фунта…

— За това ли се безпокоите?

— Естествено — отсече Марстън. — Като всеки друг на мое място.

— Прав сте, разбира се, докторе — съгласих се аз. — Днес не съм във форма. — Това, което бих му казал, беше, че ако се замислеше още малко, той би се обезпокоил десеторно повече, и то не заради парите. Почти наполовина разтревожен, отколкото всъщност бях аз. А пък аз бях разтревожен до смърт, и изплашен, страшно изплашен. Вярно, Карерас беше умен, но може би по-малко, отколкото се мислеше. Направи грешката да се увлече премного в разговор; а увлече ли се човек, когато трябва да крие нещо, той прави понататъшната грешка да говори премного или да говоря недостатъчно. Карерас бе направил и двете грешки. Но защо да се тревожи дали е казал премного или недостатъчно? Той не можеше да загуби. Не сега. Пристигна закуската. Не ми се ядеше много, но все пак се нахраних. Бях загубил премного кръв и колкото малко сили да успеех да възстановя, щях да се нуждая от тях тази нощ. Още по-малко ми се спеше, но помолих Марстън за приспивателно и той ми даде. Нужен ми беше и колкото се може повече сън. Идната нощ нямаше да го имам.

Последното усещане, когато се унасях, беше в устата ми — странно неестествена сухота, сухота, която обикновено идва с преодоляването на страха. Не е страх, повтарях си аз, всъщност не е страх. Просто въздействието на приспивателното. Така си казвах.

VIII Четвъртък 4 ч. след обед — 10 ч. вечерта

Събудих се късно след обед, към четири часа. Оставаха още четири часа до залез, но лампите в болничната кабина бяха запалени, а небето вън бе потъмняло. Пороен наклонен дъжд се изливаше обилно от черните облаци и дори през затворените врати дочувах пронизително тънкия звук — отчасти писък, отчасти свирене — на фучащия вятър, виещ през подпорите и изправения такелаж.

„Кампари“ бе изправен под обстрел. Все още се носеше бързо, много бързо за атмосферните условия и си пробиваше път през тежки връхлитащи вълни, стоварващи се върху дясната част на носа. Бях съвсем сигурен, че не са нито хълмообразни вълни, нито вълни с необикновен размер, характерни за тропическа буря. Факт беше, че „Кампари“ си пробиваше път при висока скорост през страхотно бушуващия океан, който сякаш се опитваше да го раздере на парчета. Напредваше със злокобно спираловидно, движение, което оказва максимално допустимо напрежение върху корпуса на един кораб. С повтарящо се тактуване на метроном „Кампари“ трещеше най-напред отдясно на носа и надигащите се води, навираше нос и се накланяше наляво, когато изкачваше вълната, поколебаваше се, после се втурваше яростно напред и се накланяше надясно, докато се спускаше по далечния гребен на изчезващата вълна, за да рухне със звук, наподобяващ тракане на зъби, в с дива ярост в гребена на следващата вълна — разтърсващо, раздиращо сблъскване, което караше „Кампари“ да вибрира секунди наред с всяка плоскост и болт по цялата си дължина Несъмнено, корабостроителницата в Клайд, която бе построила кораба, бе свършила добра работа, макар че не бяха го строили с предположението, че ще попадне в ръцете на безумни. Дори и стомана може да се разпадне.

— Доктор Марстън — казах аз, — опитайте се да се свържете по телефона с Карерас.

— Ха, събудихте ли се? — Той поклати глава. — Лично се свързах с него преди един час. Той е на мостика и казва, че ще остане там цяла нощ, ако се наложи И нямало повече да намалява скоростта; казва, че я е смъкнал до петнайсет възли.