Златното рандеву

Марстън придърпа един стол, за да се закрепи по-стабилно, седна, намести ножиците си под превръзките, които придържаха шините, и ги сряза с пет, шест бързи, чисти разрези. Превръзката падна, шините се разхлабиха и вратата се отвори. С няколко широки крачки Тони Карерас се намери до леглото ми, вглеждайки се замислен. Изглеждаше по-блед, отколкото при последната ни среща.

— Добрият чичо доктор на нощна смяна, е? Какво е закъсал пациентът ви, докторе?

— Закъсал? — изрекох дрезгаво аз. Бях извъртял полузатворените си очи, свил устни и стиснал здраво лежащите върху завивката юмруци. Картър агонизираше. Надявах се, че не съм преувеличил. — Луд ли е баща ви, Карерас? — Затворих напълно очи и задуших — почти — едно дълбоко изпъшкване, щом „Кампари“ се гмурна напред и надолу в една ненормално дълбока вълна с разтърсващ и друсащ трясък, който за малко не събори Карерас. Дори и през затворените врати, дори и през страхотния вой на вятъра и плясъка на поройния дъжд звукът на тласъка беше като от оръдейна стрелба, и то от близко разстояние. — Да не би да иска да избие всички ни? Защо, в името на бога, не намали малко скоростта?

— Мистър Картър има страшни болки — каза тихо доктор Марстън. Каквито и да бяха недостатъците му като лекар, той загряваше бързо, а погледнеше ли човек в прикованите, умни сини очи под величествената грива от бели коси, невъзможно беше да не му повярва. — По-точната — добави доктор Марстън — дума би била агония. Както знаете, той има пълно счупване на бедрената кост. — С деликатни пръсти той докосна напоените с кръв превръзки, които бяха скрити от шините, така че Карерас да може да види колко е сложно. — При всяко разлюляване на кораба строшените краища на костта се трият един в друг. Можете да си представите какво става… не, съмнявам се дали можете. Опитвам се да оправя и затегна шините, за да обездвижа крака. Трудна работа за сам човек при тези условия. Бихте ли ми помогнали?

Само за секунда коригирах оценката си за съобразителността на Марстън. Несъмнено, той просто се опитваше да намали евентуалните съмнения На Карерас, обаче не би могъл да измисли по-лош начин. Не, ако Карерас си предложеше услугите, защото забавеше ли се, имаше вероятност на излизане да открие заспалия пазач в коридора.

— Съжалявам. — Бетовен никога не ми е звучал толкова приятно, както музиката в тази единствена дума, изречена от Карерас. — Не мога да чакам. Капитан Карерас е на обиколка и така нататък. Впрочем мис Биърсфорд затова е тук. Не сполучите ли, наблъскайте му повече морфин. — След пет секунди той беше вече вън.

Марстън повдигна вежди.

— По-малко любезен от всякога, бихте казали вие, Джон. Пълна липса на отзивчивост, каквато постоянно проповядва.

— Затормозен е — казах аз. — И може би е малко изплашен, слава на бога, доста повече от обикновената морска болест, но все пак жилав. Сюзън, идете да вземете чашата от пазача и вижте дали нашият приятел Карерас наистина си е отишъл.

Тя се върна след петнайсет секунди.

— Няма го. Теренът е чист.

Метнах крака отстрани на леглото и се изправих. След миг се строполих тежко на пода и главата ми за малко не улучи железния крак на Макдоналдовото легло. Четири бяха причините за това: внезапното наклоняване на пода от пропадането на „Кампари“ в една вълна, сковаността на двата ми крака, мнимата парализа на левия ми крак и болката, която бе преминала по бедрото ми като пламък, още щом стъпалото ми докосна пода.

Сграбчвайки с ръце леглото на боцмана, издърпах се на крака и пак се опитах. Марстън ме държеше за дясната ръка и се нуждаех от всяка възможна подкрепа, която можех да получа. Стигнах до леглото си и се стоварих тежко на него. Лицето на Макдоналд беше безизразно. Сюзън бе на път да се разплаче. Поради някаква неясна причина това ме накара да се почувствувам по-добре. Опитах се да направя колеблива крачка, като се държах за рамката на моето легло, но безполезно.

Безполезно. Не бях направен от стомана. С люшкането на „Кампари“ можех да се оправя и първоначалната скованост започваше да изчезва. Дори и тази отчайваща слабост в левия крак можех до известна степен да преодолея. Винаги можех да подскоча на един крак. Но болката не можех да игнорирам. Не бях направен от стомана, имах нормална нервна система, като всеки друг човек, но в момента тя работеше на високи обороти. Струваше ми се, че и болката бих преодолял. Но всеки път, щом стъпех с крака на пода, пронизващата агония в лявото бедро ме замайваше и объркваше и изпадах почти в безсъзнание. Няколко стъпвания с този крак и щях изобщо да престана да съм на себе си. Смътно предположих, че вероятно се дължи на многото изгубена кръв. Пак седнах долу.

— Върнете се в леглото — ми изкомандува Марстън. — Това е лудост. Ще трябва да лежите по гръб поне и другата седмица.

— Добрият, славен Тони Карерас — казах аз. Наистина се чувствувах леко замаян. — Умният Тони! Той го измисли. Спринцовката, докторе. Болкоубиец за бедрото. Наблъскайте ме здраво. Знаете, както инжектират футболист с контузен крак преди мач.