Златното рандеву

— Нещо, което лесно може да се случи с всекиго от нас, мис Биърсфорд. — Тони Карерас продължаваше да се усмихва, ала вече някак не чаровно и по детски. Всъщност не виждах вече изражението на лицето му, виждах само странно плъзгащите се очи. Бях повече от всякога сигурен, че тази аномалия е не само в очите. Всички симптоми показваха, че се касае за аномалия, стигаща много по-далеч от очите. — Нищо сериозно, уверявам ви. — Което означаваше, че са убити, и то не с по един куршум. — Единият от заместниците е не само радист, но и експерт навигатор. Не виждахме причина да не се възползваме от този факт, за да бъдем осведомявани за точното местонахождение на „Тикондерога“ през всеки час.

— Баща ви не оставя нищо на случайността — съгласих се аз. — Освен дето разчита на мен като експерт навигатор на този кораб.

— Той не знаеше — не знаех и аз, — че всички други офицери на „Кампари“ ще бъдат… хм… тъй безразсъдни. Ние — баща ми и аз — не обичаме убийствата. — Пак непогрешимата нотка на искреност, но започвах да се чудя дали камбаната на гласа му не се е пропукала някъде. — Баща ми също е компетентен навигатор, но за беда в момента е премного зает. А е единственият професионален моряк, с когото разполагаме.

— Другите ви хора не са ли?

— Уви, не. Но са идеално подходящи, за да се погрижат професионалните моряци, вашите хора, да си вършат работата както трябва. — Сведението беше ободряващо. Ако Карерас постоянствуваше да препуска „Кампари“ през бурята с такава скорост, практически всеки, който не е професионален моряк, щеше наистина да се почувствува много болен. Това можеше да облекчи задачата ми за нощес. Казах:

— Какво ще стане с нас, след като задигнете проклетия товар?

— Ще прехвърлим всички ви на „Тикондерога“ отвърна лениво той. — Какво друго?

— Така ли? — иронизирах го аз. — За да можем веднага да уведомим всеки кораб, че „Кампари“ е бил…

— Уведомявайте когото си щете — рече спокойно той. — Да не ни смятате за луди? Ние ще напуснем „Кампари“ същата сутрин: друг плавателен съд вече ни очаква. Мигел Карерас мисли за всичко.

Не казах нищо и насочих вниманието си върху картите, докато Сюзън помоли да и се позволи да си донесе одеяла. Той и каза усмихнат, че ще я придружи, и двамата излязохазаедно. Когато се върнаха след пет минути, бях нанесъл позициите на курса по картата и установих, че „форт Тикондерога“ е действително в курса си. Подадох картата на Карерас с тази информация, той ми благодари и си излезе.

Вечерята дойде в осем часа. Не беше в традиционния стил на „Кампари“. Не можеше да се очаква Антоан да е в идеална форма, когато природните стихии бяха против него, но Все пак не беше и лоша. Сюзън не хапна нищо. Подозирах, че е повръщала неведнъж, ала не го споменах. Милионерска щерка или не, тя явно не беше ревла и глезла, каквато би могло да се очаква да бъде дъщерята на Биърсфордови. Аз самият не бях гладен. В стомаха ми имаше някаква буца, нямаща нищо общо с люшканията на „Кампари“. Но пак заради принципа, че ще се нуждая от всеки грам сила, който можех да събера, се нахраних добре. Макдоналд яде тъй, сякаш не е виждал храна от седмица. Булен продължаваше да спи под упойка, неспокоен от крепящите го към леглото ремъци, дишаше мъчително и бълнуваше несвързано. В девет часа Марстън каза:

— Време ли е за кафето, Джон?

— Време е — съгласих се аз. Забелязах, че ръцете на Марстън не са съвсем спокойни. След дългогодишно изгълтване на почти цяла бутилка ром всяка нощ нервите му не бяха пригодени за такъв род неща.

Сюзън донесе пет чаши кафе, една по една — мятането на „Кампари“, разтърсващите удари, причинени от развилнелите се вълни, правеха носенето на повече от една невъзможно! Една за нея, една за Макдоналд, една за Марстън, една за мен и една за пазача, същия момък, който ни бе охранявал миналата нощ. За нас четиримата Сюзън донесе захар; за пазача навън — лъжичка бял прах от аптеката на Марстън. Сюзън му занесе чашата.

— Как е нашият приятел? — попитах я аз, като се върна.

— Позеленял почти колкото мен. — Тя направи опит да се усмихне, ала не излезе нищо. — Изглежда, че съм го зарадвала.

— Къде е?

— В коридора. Седи на пода, сгушен в един ъгъл, с автомата на коленете си.

— Кога ще задействува това нещо, докторе?

— Ако го изпие направо, може би след двайсет минути. И не ме питайте колко ще продължи ефектът. Хората са толкова различни, че си нямам представа. Може би половин, може би три часа. Човек никога не може да бъде сигурен в тези неща.

— Сторихте всичко, каквото можете. Освен последното. Свалете външните превръзки и проклетите шини.

Той погледна към вратата неспокойно.

— Ако влезе някой…

— Вече минахме през това — казах нетърпеливо аз. — Дори и да загубим, няма да бъдем по-зле, отколкото сме били. Свалете ги.