Златното рандеву

Мушнах фенерчето в джоба, стиснах ножа в ръка и минах през вратата на лазарета. Не я затворих след себе си, знаех, че Сюзън ще ме последва. Сгушен в един ъгъл на коридора, пазачът спеше. Автоматът лежеше на коленете му. Беше страшно изкушение, но го преодолях. Заспалият часовой можеше да бъде обсипан с псувни и ритници, но заспал часовой без оръжието си би довел до основно претърсване на кораба.

Нужни ми бяха две минути, за да изкача двете стълбища на нивото на палуба „А“. Хубави, гладки и широки стълбища, но ги взех за две минути. Левият ми крак беше много скован, много слаб и не отговаряше на всички самовнушения, когато продължавах да си казвам, че след всяка минута ме боли все по-малко. Освен това сега „Кампари“ се тръскаше така отчаяно, че дори и за опитния човек представляваше трудност да се качи горе, без да бъде изхвърлен.

„Кампари“ се люлееше, но сега с още по-усилено спираловидно движение, огромни количества летяща вода се разбиваха в носа и се изхвърляха назад към надстройката. Намирахме се на няколко стотин мили от центъра на ураган. Не ми бяха нужни барометър или прогноза за времето, знаех какво е в открито море. Все по-разпростиращото се вълнение показваше посоката, където се намираше центърът на урагана; колкото повече се доближавахме, толкова по-страшно ставаше, и посоката на вятъра също определяше къде се намира центърът на урагана. Ние се движехме, грубо казано, 20° на изток откъм север и вятърът духаше от мъртвата точка пред нас. Това означаваше, че ураганът е точно на изток от нас, съвсем малко в юг и все още се движи с нас към северозапад, малко по-северен курс от обикновено: „Кампари“ и ураганът бяха на път да се срещнат. Силата на вятъра пресмятах на осем или девет по старата скала на Бофорт. Това определяше центъра на бурята на по-малко от сто мили встрани. Ако Карерас поддържаше сегашния курс при сегашната скорост, скоро на бедите на всички (както на нашите, така и на неговите) щеше да се сложи край.

На върха на второто стълбище спрях за миг да се стабилизирам, улових ръката на Сюзън и се устремих напред в посока на приемния салон. Едва се устремих и спрях. Нещо не беше в ред.

Дори и в замаяното ми състояние скоро разбрах какво не е в ред. При нормална нощ сред морето „Кампари“ приличаше на обкичена със светлини коледна елха. Сега всички палубни светлини бяха изключени — друг пример за съобразителността на Карерас да не рискува, въпреки че този пример беше излишен и пресилен. Вярно, че не искаше никой да го види, но в един черен вихър като този никой не би го видял, дори и да имаше друг плаващ съд по същия курс, което бе почти невероятно, освен ако капитанът му си е изгубил разума. Но това ми допадаше. Заклатушкахме се, без да полагаме усилия да пазим тишина. При воя на вятъра, при гръмотевичното трополене на поройния дъжд, при повтарящите се като пистолетна стрелба експлозии, когато напредващият нос на „Кампари“ се гмуркаше в мятащите се отпред вълни, никой не би могъл да ни чуе на повече от метър.

Строшените прозорци на приемния салон бяха грубо запушени с дъски. Внимавайки да не срежа някоя вратна вена или да си избода очите на някое от натрошените стъкла, притиснах лице към дъските и се взрях през една цепнатина.

Завесите бяха спуснати, но фучащият между процепите На дъските вятър духаше и ги развяваше почти непрекъснато. За една минута бях видял всичко, което исках да видя, и то съвсем не ми помогна. Всички пасажери бяха наблъскани в един ъгъл на салона, повечето от тях сгушени на застланите един до друг дюшеци, неколцина стояха прави, облегнали гърбове на стената. Никога през живота си не бях виждал по-печална група болни от морска болест милионери. Видът им граничеше от зеленикав оттенък до мъртвобяла бледност. Ужасно се мъчеха. Видях в ъгъла неколцина стюарди, готвачи и механици, включително Макилрой и Къмингс до него. Като отделим моряците, изглежда, че всички свободни от екипажа бяха затворени с пасажерите. Карерас икономисваше хората си; можах да видя само двама от тях, загрубели, небръснати типове, всеки с автомат. За миг ми хрумна да блъсна вратата и се Хвърля отгоре им, но само за миг. Въоръжен само с един нож и при най-висока скорост, равняваща се на забързана костенурка, какво ли можех да сторя?

След две минути бяхме при радиокабината. Никой не беше ни възпрепятствал, никой не беше ни видял — палубите бяха съвсем пусти.

Радиокабината беше потънала в мрак. Притиснах ухо до вратата, притиснах с ръка другото ухо, за да изолирам воя на бурята, и се заслушах напрегнато. Нищо! Поставих леко ръка на дръжката, завъртях и натиснах. Вратата не мръдна. Свалих си ръката от дръжката с вниманието на човек, вадещ диаманти от кошница със спящи кобри.

— Какво има? — запита Сюзън. — Дали…

Не можа да се доизкаже — ръката ми затвори не съвсем нежно устата и. Бяхме на пет метра от вратата, когато си свалих ръката.

— Какво има? Какво има? — Тихият и шепот пресекваше, тя не знаеше дали да се бои или сърди, или пък и двете.

— Вратата беше заключена.

— Защо да не бъде? Защо да държат пост?